Александър Арабаджиев

Благодаря.

Уважаеми господин председател, уважаеми дами и господа народни представители, моето изказване, от гледна точка на разполагането му в тази поредност, също се явява своеобразна реплика на казаното от господин Абаджиев и въобще на този начин на мислене, който аз намирам за несъстоятелен: “Или всичко, или нищо”, основан на претенцията, че само едни политически субекти са носители на цялата истина и че всичко друго се явява несъстоятелно и недопустимо. Освен че е стара и старомодна тази риторика, и като тон, и като съдържание, по-скоро като липса на съдържание на аргументацията, тя не върши работа в момента нито на българското общество, нито на българската политическа система.

Лично на мен ми се струва, че проектът, който обсъждаме днес на първо четене, има вътрешен потенциал, който е доста по-голям от този, който самото първо четене показва. И една от функциите на това обсъждане, предхождащо първото гласуване на този пакет от изменение и допълнение на Конституцията, е да разкрие този политически нормативен потенциал и да очертае неговата логика, да отговори на онези негови идеи - както положителни, така и недостатъци - които ще ни позволят да подобрим законопроекта през следващите фази от неговото обсъждане и приемане. От гледна точка на съдържанието, от гледна точка на обхвата и на времето, в което промените се обсъждат, може убедено да се отбележи, че те се стремят да адресират въпроси, които са от сферата на сериозен обществен интерес, на сериозна обществена загриженост за българското общество.

Както опитът ни от последната година и половина - две показва, изправени сме за трети път пред едно съчетание, едно съвместно действие на две групи императиви. На първо място, на тези, които националната политическа воля е сама по себе си в състояние да формулира и отстоява. И от друга страна, тези, които са артикулирани в резултат по-скоро в хода, и в процеса на присъединяването ни към Европейския съюз.

Като цяло, проектът е насочен към различни или към отделни компоненти на политическата система и към функционирането на системата от установени от Конституцията държавни органи или държавни органи, които Конституцията сега установява. Имам предвид тази на омбудсмана.

В този смисъл може да се поддържа, че водещ е стремежът да се оздрави политическата система, да се предефинира уредбата на взаимоотношенията между властите на основата на модерно разбиране и приложение на принципа за разделение на властите, чрез отчитане в това число, същевременно, паралелно на това, което наричаме загриженост на българското общество. Ние много често говорим с категориите на борба с организираната или конвенциалната престъпност, за борба с корупцията, включително корупцията на високите етажи. Абстрактният израз на тези категории се нарича върховенство на закона или тържество на принципа на правовата държава, по израза на българската Конституция. А житейското или общественото измерение се нарича възстановяване и отстояване на чувството за справедливост. Ето защо за всички, които се занимаваме с тази проблематика, за професионалните среди, които в най-голяма степен се явяват засегнати от предлаганите промени, и за средите, чиято професия е да структурират публичния дебат, отдавна е ясно, че са необходими нови механизми на отчетност и прозрачност в дейността на съдебната власт, особено по отношение на някои нейни компоненти. Самата идея за поставянето на въпроса за мястото на прокуратурата е израз на тази необходимост. В този смисъл е нелогична и несъстоятелна тезата, че по-малкото не е достатъчно или не бива да бъде подкрепено, защото не е цялото.

Многото говорене срещу българската Конституция в 1991 г. изпуска един важен неин недостатък, че тя отразява състоянието на обществото, в което е приета, и един механизъм, който преди малко с колега, седящ също като мен на задните банки, нарекохме принципа на махалото. Между другото, това е израз, който е залегнал и в някои решения на Конституционния съд - отиване в друга крайност. Такава друга крайност се оказа реализацията на идеята за независимостта на съдебната власт. Колкото и да е ценна тази идея - аз мисля, че няма основание да бъда подозиран в неуважаване, незачитане на принципа на независимостта - превърнала се в нейната крайност обаче именно този принцип ни доведе до необходимостта да въвеждаме нови механизми за отчетност и контрол при ограниченията, които произтичат от решението на Конституционния съд от месец април 2003 г. Това е смисълът на изслушването и приемането или неприемането на годишните доклади на председателите на двете върховни съдилища и на главния прокурор от Народното събрание.

Сигурно е ясно, че изслушването се съпровожда от обсъждане, което е само по себе си някаква форма на бездействие, независимо от това дали обсъждането приключва с решение или не. А евентуалното неприемане на доклада е очевидно едно от възможните основания да се инициира процедурата по новата ал. 6 на чл. 129. С възможност да се обсъжда допълнително това дали председателите на двете върховни съдилища, наред с главния прокурор, да представят такива доклади, да бъдат изслушвани, трябва да се има предвид, че може да се добави, че техните доклади са на базата на анализа и отношението на съдебната практика, които двете върховни съдилища имат конституционно задължение да осъществяват. Така че аргументът, че те не стоят начело и не са административни ръководители на системи, просто няма място тук. Става дума да възможен, допустим при сегашните ограничения механизъм, през който тази връзка между другите две власти и съдебната, може да бъде проявен в обратното направление. Защото независимостта на съдебната власт не е еднопосочна улица. За същото става дума и по повод на министъра на правосъдието.

За познавачите е известно, че взаимоотношенията между министъра на правосъдието и Висшия съдебен съвет сега са доведени до състояние, което е трудно да бъде смислено обяснено и подкрепено. След като досегашната редакция на конституционния текст не беше достатъчна да се въведе в практиката такъв режим на взаимоотношения, при който е ясно, че изпълнителната власт по някакъв начин в много по-голяма степен е в състояние да решава въпроси, които са свързани най-малкото, например с управляване на имущество на съдебната власт и с нейното материално обезпечаване. Тук не става дума за такова накърняване на нейната независимост, включително и на принципа за самостоятелността на нейния бюджет, а за взаимодействие при изработването на този бюджет. Защото, ако отидем още една стъпка по-нататък от цитираното тълкувателно решение на Конституционния съд от 1993 г., можем да стигнем до абсурдната ситуация, че независимостта на бюджета на съдебната власт означава способност, означава правомощие на съдебната власт сама да сече пари, доколкото и това да изглежда смешно. Така че една необходимост от по-подробно разписване, въпреки че, надявам се е възможно по-подробно или по-общо разписване на компетенции, които да кажат точно това, което е необходимо да бъде казано, във всеки случай е допустимо и не се отклонява принципа на разделението на властите.

Доколкото не бива да се изключва възможност да се търси сближаване между различни позиции, мисля - и искам да предложа нещо - че когато говорим за имунитета на народните представители, трябва да гледаме като уредба това, което сега се съдържа в чл. 69 и чл. 70. Ние много често забравяме, че чл. 69 урежда всъщност същинската наказателна неотговорност на народните представители и трябва да държим сметка за една тенденция, която е европейска както по отношение на националните парламенти, така и на депутатите от свръх националните подобни институции, да се разширява приложното поле на наказателната неотговорност за сметка на стесняване на приложното поле на наказателната неприкосновеност. Такава крачка прави проектът и няма основание да се откаже говорене по този въпрос и допълнително обсъждане и в следващия етап от процеса на приемане на тези изменения.

И понеже говоря за възможни нови моменти в законопроекта, аз лично мисля, че създаването на институцията Омбудсман трябва да се свърже с идеята – и това, струва ми се, е допустимо от гледна точка на правилата, приети във връзка с тези изменения на Конституцията – омбудсманът да може да сезира Конституционния съд.

Струва ми се, че по този начин ние добавяме допълнителен елемент в защита на основните права и свободи, за които обичаме да говорим, да ги използваме като лозунг, и същевременно по някакъв начин въздействаме върху системата като цяло, тъй като се обогатява инструментариумът за контрол както върху законодателната власт, така и върху другите власти, разбира се, в рамките на сегашната компетентност на Конституционния съд. Въздействаме върху това какво е Конституционният съд, превръщаме го повече в съд, а не в един орган, който раздава политическо правосъдие.

Струва ми се, че така разбирани промените, с което ще завърша, отговарят на това, за което всички се кълнем, че ни интересува и можем да постигнем съгласие, което може да даде нови равнища на политическа култура, а не размахване и посочване с пръст, което всъщност очаква българското общество от нас. Благодаря ви за вниманието. (Ръкопляскания от мнозинството.)