Дончо Цончев

Уважаеми господин председател, уважаеми господин премиер, дами и господа, уважаеми министри, уважаеми колеги! Още като студент бях си приготвил една красива тетрадка с твърди корици и написах едно заглавие отгоре: „Животът ни разделя”. Имах намерение да смая света. Ако триста пъти съм започвал да я пиша, точно триста – текстът ми се изхлузваше някъде, не ставаше работата, докато кандисах и я изоставих.

Трябваха ми петдесет години, докато разбера, че лъжата е заложена в самото ми заглавие. Не е животът, който ни разделя. Напротив, той ни събира - всяко живо същество се появява някъде и се изгражда, развива се в средата си. И за растенията важи. А сега вече съм убеден, че дори и генетиката - тази божия частица в нас, не е толкова важна, колкото средата. Имам хубав пример с Маугли на Киплинг, а неотдавна се случи нещо – същото гледах по вестниците, за тези деца, които ги отглеждат общо. Фатална е средата. Тя ни събира, тя ни прави. Това е животът.

Тогава откъде идва разделението? От нас самите. Ние имаме неясна велика страст да се конфронтираме, да се борим, нещо да счупим. Не искам да упреквам само българите и да го кажа, че е национална черта, общо взето човечеството е склонно така да прави.

Не мога да си обясня защо го правим, обаче знам защо именно политиката е най-подходящият терен, особено във времена като сегашното, когато думата „демокрация” завзе съзнанието ни, свободата отиде на слободия, всеки крещи, каквото си иска. И бедата не е само в това на това игрище така да се държим, а начинът, по който го правим, езикът ни, обноските ни.

Хората ни гледат и ни слушат – ние сме под лупа. Авторитетът на отделен човек и на цяла институция се прави от самия човек и от самата институция. Какво да кажат хората, освен това, което са получили. Знаете го всички: „Абе, онези там, в парламента!”. И гримасата, знаете, с която го казват, и епитетите към нас: „Всички в кюпа!”. И леко абсурдно ми е това, че теренът за разделението е тук, а друго пише на сградата, завещана от предците.

Има нещо фалшиво в общото ни поведение. Този вот е пети. И той е осъден. И децата знаят, че няма да мине. Питам се, защо е? Хайде, аз съм свикнал тук, но не мога да отговоря на хората със здрав разум, питат: „Какво правите сега, защо е този вот?”. Свивам рамене, какво да отговоря? Пак страстите, пак думите, пак лошият тон! А се знае, че няма да стане.

Мислих си сутринта по пътя насам: ами, нещо като опит за изкуствено дишане, ама сам да си го правиш! Това е на опозицията. (Смях в КБ.) Ще търпим, ще пъшкаме, ще се изслушваме!

А този, техният призив: „Да си ходи Румен Петков! Абе, всички да си ходят, цялото правителство!”. Защо? Ами, ясно, за да дойдем ние! Кои сте вие? Една част управлявахте, знаем как. А другата се изгражда като държавници. Напоследък наистина ми е забавно – с тези заешки скокове от партия в партия (смях в КБ), от група в група (ръкопляскания в КБ). Големи държавници ще излезе от тях, всички места опитаха. На практика те нямат електорат, те нямат един избирател, избираха ги за друго! Има хора, лица - отсреща ми сега, като гледам, помня партийни секретари от БКП. Същото лице през 1989 г. – страстен тъмносин активист и крещи: „Долу! Комунистите – в Сибир!”. Същият човек – лице, очи. Човек!