Филип Димитров

Уважаеми господин председател, уважаеми дами и господа! Аз нямах намерение да вземам думата, но като че ли се оформи нещо като дебат, а на мен ми се иска да го избегна. Аз напускам тази камара с уважение, защото вярвам, че едно от важните неща за това България да бъде нормална държава, е в тази камара да има хора с различни възгледи, които спорят, които се изправят един срещу друг, но които в крайна сметка си мислят, докато правят това, че вършат нещо добро за отечеството. По този начин тълкувам и думите на господин Стоилов.

Много скоро бях в Куба и видях как Куба внася захар. Така преди аз да унищожа селското стопанство, ние внасяхме фасул и лук. Така че не искам да говоря за това.

Всеки от нас оставя някаква фраза в историята. Моята фраза явно на мнозина се видя като твърде дълго изречение, макар че аз си я харесвам. Мисля, че беше важно България да стане нормална западна държава. Тя вече е западна, има да става още нормална (оживление), но така или иначе крачката е направена. Аз си харесвам фразата, но започвам да виждам, че в нея се появяват разнообразни препинателни знаци. В крайна сметка ние си измисляме фразата, но препинателните знаци ги поставят хората и времето. Когато човек види, че в неговата фраза много често започват да се появяват запетайки, по-добре е да избере сам да сложи точката, отколкото да я превърне в странно и необяснимо многоточие. Затова с всичкото уважение към българския парламент и с всичката благодарност към онези в него, с които работихме заедно, водихме борба за това България да се отдалечи от мрачните наслоения на 50 години комунизъм и направихме каквото можахме, за да стане тя западна държава, с всичката надежда, че оттук нататък България има да върви към по-добро, колкото и трудно да е това, и с още една надежда – че може би скоро ще можем да видим същата смелост и гордост в очите на хората, каквато виждахме в началото на 90-те години и която след това като че ли поизчезна в тях...