Владимир Дончев

Господин председателю, колеги! Колеги от БСП, съжалявам, че действително ви отегчаваме с нашите приказки – виждам го по реакцията ви. Нямаше да се изказвам, но бях провокиран от една реплика, която чух между вас - че изказванията били на някакви фашизоидни типове. Никога не съм проявявал груби политически пристрастия по тази тема и никога не съм изразявал своя конфликт на интереси, въпреки че той винаги е бил дълбоко в семейната ми история и в душата ми, но в случая просто съм предизвикан от това, което чух по повод на колегите, които се изказаха преди мен.

Действително конфликтът на интереси е налице. Той е къде ли не - от куршумите, които са хвърчали покрай главата на майка ми – малко дете, което е участвало в една престрелка на партизани през лятото на 1944 г. в с. Славяни, Чирпанско, щели са да я убият за малко, защото са преследвали един войник; до това, че на връщане от фронта вуйчо ми, който беше командир на разузнавателен взвод в Унгария, са го причаквали в Стара Загора да го убият ей такива ветерани от войната, на които искате сега да дадете привилегии, и едва отърва кожата, беше в лагер; до правуйчо ми - д-р Ангел Рангачев – много добре го познава госпожа Мозер, който беше репресиран заедно с баща й Г. М. Димитров, бяха в един общ кабинет. След като преследваха бащата на госпожа Мозер и репресираха правуйчо ми, тяхната секретарка две седмици по-късно беше намерена чисто гола, измъчвана, със следи от изгаряния по тялото си, хвърлена на плочника пред Народната милиция на „Лъвов мост”.

Между другото съжалявам, че ще ви отегча, но ще трябва да ме чуете този път. Точно семейството на д-р Ангел Рангачев (шум и реплики) беше интернирано в Тутракан и в тяхното семейно жилище на бул. „Патриарх Евтимий” се беше наместило едно известно комунистическо семейство – това на Карло Луканов. Малкият Андрей живееше в тяхното жилище, докато те 6 години се свираха в една стая в Тутракан. Това ми е конфликтът на интереси.

Сега ще се спра на една абревиатура, която винаги много ме е дразнела още докато бях ученик и която винаги ми е пречила в живота. Това е АБПФК. Тази абревиатура, която младите хора горе на балкона вероятно въобще не знаят, беше една от новите титли на социализма – благородническа титла, титла, която носеше привилегия, носеше ленни владения, носеше какво ли не. Носеше нещо, което те не знаят – това, че може някой с много по-малки усилия и качества да влезе в университета преди тях, да отиде на командировка в чужбина, да заеме по-добра работа, да купи кола без ред, да купи апартамент без ред. Ето това е нещо, за което целият български народ беше разделен с една демаркационна линия в продължение на десетки години. И това нещо никой не може да го забрави, защото обикновените хора, включително и комунистите, се възмущаваха от тези привилегии. Те бяха отвратителни, те бяха несправедливи. Най-малкото за това, че бяха за хора, които всъщност не бяха се борили дори за идеята, която бяха преследвали. Много от тях бяха хора, които взаимно, с дългите лъжици си подаваха пилафа в устата и си свидетелстваха, за да получат тази благородническа титла.

Не е справедливо това, което се случва, колеги, в момента. Не трябва на тези, които останаха една шепа хора, предизборно да им давате пак тези привилегии, защото възбуждате и чоплите една стара рана, която действително беше зараснала. Не мога да ви разбера защо продължавате да го правите?! Правите непрекъснато грешки преди избори. Непрекъснато по един дребнав, глупав начин се опитвате да дадете държавни пари в условия на криза на тези хора. Защо го правите?! Нима не сте богати, нима няма богати хора между вас?! Ами, съберете пари и подкрепяйте пострадалите хора, ако можем да ги наречем така, защото те не са такива. Те са с големите апартаменти, с привилегиите и с останалите неща.