Надя Антонова

Благодаря Ви, господин председател.

Уважаеми колеги, аз искам да се изкажа съвсем накратко в подкрепа и на трите законопроекта – този на Министерския съвет и на останалите, като споделям изцяло становищата, изразени в доклада на Правната комисия и уважавам всички онези възражения, които са направени, включително не само срещу нашия законопроект с Диана Хитова и Мая Манолова, а и този на Иглика Иванова и Георги Атанасов.

Какво бих искала да споделя? Мисля, че в сегашната конюнктура, която наричаме световна финансова и икономическа криза, е добре да се преосмислят онези производства, които са насочени към покриване на задължения. Само накратко искам да споделя, че ако някой основателно сравнява тази криза с кризата от 1929 г., законодателството на Царство България тогава е било в подкрепа на длъжника. Тогава е имало два указа на цар Борис ІІІ за облекчаване положението на длъжниците, на които по закон им се е разсрочило задължението, те са плащали главницата към един държавен уравнителен фонд, който пък се е разплащал с кредиторите.

Казвам всичко това, като реакция на държавата опреди осемдесет години в подкрепа на длъжника, който проблем, освен всичко, има и фискално измерение, тъй като, ако един длъжник бъде разорен, е ясно, че няма кой да плаща данъци. Това е елементарна фискална логика, според мен, плюс останалите доводи за справедливост и прочие изисквания в един процес.

Мисля си, че тези законопроекти трябва да бъдат приети на първо четене, разбира се, те да станат и окончателни закони, като трябва да съобразим баланса на интересите. Да, тук не винаги съвпадат интересите между съдебните изпълнители, които изпълняват и ръководят дейността по публичното, по принудителното изпълнение, тук има противоречие между интереси на кредитора и длъжника и няма как да не бъде така. Необходим е баланс. Да, трябва да има разум в тази цялата история, включително и в законопроектите.

Искам да кажа обаче, че държа и на един друг баланс. Знаете, че по нашето право принудително изпълнение на задължение има освен по Гражданскопроцесуалния кодекс, така и по Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. И твърдя, че кредиторите, от една страна, помежду си и длъжниците помежду си, не са равнопоставени. Поне според действащата правна уредба. Тъй като се прави разлика между правата на кредитора от гледна точка на собствеността, държавата като кредитор за публични задължения има по-малко права в процеса по публичното изпълнение пред Агенцията за държавни вземания в сравнение с частните кредитори, чиито предписания се изпълняват по реда на ГПК.

Така например това, което е предмет на нашия законопроект – по ДОПК, публичната продан започва с начална оценка, равна на пазарната. Това е първата отлика. Освен това, публичният изпълнител ползва експерт, когато определя пазарната оценка и на 100% определената пазарна оценка е начална цена.

По ГПК картината е обратната – съдебният изпълнител сам определя пазарната оценка и на 50% от пазарната оценка имотът започва да се продава. По ГПК вещото лице би могло да се ползва само при движимите вещи и относно състоянието на движимата вещ, а не за самата пазарна оценка. Виждате по колко различен начин са поставени и кредиторите, и длъжниците в двата процеса.

При насрочването на втора публична продан не бива да се забравя, че и по ГПК, и по Данъчно-осигурителния процесуален кодекс се смъкват проценти от първоначалната цена, което практически дава възможност един имот, една вещ да бъдат продадени на 40% от пазарната цена. Да, цената е един много съществен двигател, за да се реализира публичната продан, но условията, в които се намираме сега, в икономическите условия е ясно, че пазарните цени намаляват. Така че не споделям докрай съображението, че понеже имотите не можели да се продават заради кризата, трябва да се продават на половин цена. Не, те ще се продават на определен процент от цената, съобразена с пазарните условия. Тоест, кризата ги намалява още по-надолу.

Имайки предвид все равнопоставеността на кредиторите помежду си, искам да ви кажа и друго. По ГПК публичната продан или този, който е обявен за купувач, в самото действие е провъзгласен стабилитетът на публичната продан. Така че длъжникът има много ограничени права да се защитава в хода на изпълнителното производство по ГПК, за разлика от длъжника от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, който има право да обжалва проданта. Тази равнопоставеност, според мен, не бива да се допуска в една държава, претендираща за правова. И в края на краищата се касае за едно и също – принудително изпълнение на задължение. Не бива да се прави разлика между правата на кредиторите и длъжниците, заради собствеността на кредитора.

И накрая да посоча още една разлика, с което, разбира се, моето изказване ще завърши, но то не е изчерпателно – темата за оспорването на оценката.

По Данъчно-осигурителния процесуален кодекс имаме две инстанции оценката да се оспорва. Веднъж тя се определя от публичния изпълнител чрез вещо лице, несъгласният, независимо дали длъжник или кредитор, може да оспори тази оценка пред изпълнителния директор на АДВ, а следващата инстанция след изпълнителния директор на АДВ е Административният съд. Както виждате, размерът на тази цена може да бъде подложен на коректив. По ГПК оценката не подлежи на обжалване. Аз си мисля, че в името на баланса, в името на доброто правосъдие и на непротиворечивата практика трябва да се въведе еднаква процедура на публично изпълнение на паричните вземания, ако претендираме да сме държавата, към която се стремим – правовата държава. Затова аз ще подкрепя и трите законопроекта, но между първо и второ четене вероятно ще се наложат корекции в посоката, която споделих накратко пред вас. Благодаря.