Андрей Пантев

Почитаемо събрание! Обикновено когато изразяваш съмнения, резерви и дори отрицание на един проектозакон, се проявява паралелно с това и една агресия, или поне упрек към неговите вносители. Тук случаят не е такъв. И двата законопроекта, и двамата основни вносители заслужават нашето поздравление и разбиране за тази грижа, тревога и надежда, която изразяват с този проектозакон.

Само за минутка да Ви кажа, че ако има нещо истинско в нашата история, това е дивният български език. Един език неуправляван в продължение на 450 години, един език непредставен, ненаблюдаван, нерегулиращ нищо, успя да се запази по такъв начин, че от Тимок до Егея и от Тулча до Пелопонес се говореше един и същ език, с леки диалектни разграничения.

Говорейки за диалект, само да Ви напомня, че книжовният език е държавният език. Държавата регулира, вземайки едно наречие, кое да бъде официалният, книжовният, а после и литературният език.

Дълго време Пенчо Славейков пише със „со”. Изразът „я че одим на кино”, нямаше да бъде диалектен, ако беше прието струмишкото наречие, а изразът „аз ще ходя на кино” – щеше да бъде диалектна, неграмотна проява. Затова тук искаме да направим едно разграничение. Естествено е, че не можем да върнем Найденогеровския език, и не трябва.

В същото време като чуя изрази като „инициирам” и „трендове”, веднага се сещам за някакви комплексарски парвенюта, които искат да покажат, че са ходили в чужбина и поназнайват нещо от чужд език. Няма нищо опасно в това да се обогатява българският език чрез навлизане на думи. Думата „реплика” няма алтернатива, но ако приемем, че „паралели” ги заменим с „успоредици”, или „кибрита” с „драсни пални клечица”, от това нашият език няма да стане по-богат. Ние употребяваме израза „феноменален случай”. Това си е чиста тавтология. Ние употребяваме израза „активна дейност”, което си е чиста тавтология. Дори и „народна демокрация” беше също тавтология, така че тук става дума за нещо, което трябва да разграничим сериозно.

Тревогата, която изрази колегата Местан, е, че не толкова агресията, корозията на българския език е важна. Важното е неспособността на учениците и студентите да създадат едно изречение: „Ловецът уби заека с пушката”. И това е нашата тревога, и с това ние проявяваме разбиране към вносителите.

В същото време е рано да се говори, че това е официалният език, а литераторите, поетите и публицистите да си приказват на какъвто си език искат друг. Ами, то не е ли едно и също?!

Има и нещо друго, господа – опростачаването на езика не се спира със закони. Ние сме тези, които трябва да дадем пример. Нашият лексикон, нашите жестикулации, нашите обръщения, нашите агресивни или цивилизовани реплики могат да дадат пример. Защото освен законодател народният представител е цивилизован оратор. Този, който не е оратор, има други широки полета за изява – личностна и колективна.

Така че ние, поне аз, се въздържам от този закон не защото не е добър, а защото все пак съставя речници – кой, какво и как да се изрази. Нека да оставим на нашата фантазия, както нашите прадеди са говорили на един език, без да им е казвано. Синтактика и лексикон са оставали същите. И когато нашите войничета са летели по полетата на Добруджа, Македония и Тракия, основният аргумент не е синкопите и задкулисните прояви на световната и европейската дипломация по Източния въпрос, а това, че отсреща се говори същият език. Българският национализъм, балканският национализъм е лингвистичен. Как можем да приемем държава, а да не приемем нация?! И оттам – език! На френски това се казва „raison d’être” – „причина за съществуване”. За това се измислят и босняшки, и македонски, а на всичкото отгоре – и черногорски език.

Така че благодарност към вносителите, но българският език трябва да започне да бъде регулиран в богатството си не само от Института по българска история към БАН, а и от самите нас.