Тома Томов

Уважаеми господин Председател, уважаема госпожо Министър, почитаемо Събрание!

Приканвам Ви да приветстваме една организация, една забележителна организация на „храбреци апостоли“, както се изрази западно и средноевропейският митрополит Антоний, отбелязвайки, че храбростта е християнска добродетел – Асоциацията на българските училища в чужбина, която има за цел да пази националната идентичност и да обединява чрез образование българите, живеещи зад граница. За мен лично това е може би най-силната, най-важна организация за запазването на нашия език в чужбина.

Асоциацията бе създадена само преди десетина години от 14 българи, повечето от които са ми приятели. Бих ги нарекъл „будители апостоли“. Вчера те имаха тържество в Аулата на Софийския университет. Имаше блестяща реч от техния лидер. Бяха при патриарх Неофит, днес са в Рилския манастир.

Позволете ми да Ви върна назад, страшно много назад. Датата е 30 януари 1873 г. и ръката на поета написва заглавието „Чезнение“:

„О, ще бъде ли то и кога ще бъде да видя аз пак моята мила родина, която толкоз години става как не съм я виждал?! Далеч от нея години живот разсипах аз, години от най-хубавите, разсипах ги и защо? Какво съм извършил през тези цветущи на живота си години? Мечтанията ми се не видяха, желанията ми се не сбъднаха и ето, че аз сега каквото често от детството си пред срутената колиба, около която цял живот, цял ден се трудех да я въздигна, но срутено от днес не е колиба от бъзак, а цял живот с всичко онова, за което не един ден, а цели десетки години съм се мъчил да го въздигна.

О, да ида искам там, там за дет сърце ми чезне, искам, а не мога. Дайте ми, дайте ми моята мила Родина или ми дайте да умра за нея!“

Авторът на тези редове ще стане български депутат, като нас, но тогава той е вложил 10 години от живота си далеч от роден край – в Цариград, най-големия български град тогава. И пише в своя вестник „Македония“, аз съм го снимал това навремето, където го е правил, че около 150 хиляди са българите в столицата на Империята. Вероятно са по-малко, но сред тях едва ли има и 15 хиляди, които се припознават като българи и от тях едва ли има 15 чисти български семейства. Той работи сред тях. Това са абаджии, търговци, хлебари, слуги, готвачи, аргати, овчари, говедари, тютюнджии, кожухари – една изумителна и неповторима гледка на живия български музей в Цариград. Този човек бе наречен от Константин Иречек „българският Одисей“. Разбира се, всички се досещате, че става дума за Петко Рачев Славейков.

А Тончо Жечев, може би най-великият българин, с който съм общувал, с който преди около четвърт век снимахме заедно в Цариград „Страстите български – българският Великден“, говореше с любов – ето така, за тези типични български селяни, „живели свито и пестеливо“, както казваше той, „оглеждайки се със страх божий в този световен град, живели с мисълта за своите села, със спомена за домашния уют, за женска ласка и бащино огнище. И не е имало каквато и да е необходимост да правят околосветско пътешествие, за да открият своята Изтака. Душевно те никога не са я напускали“.

Днес милиони българи, никой не знае точния им брой, но според мен това са може би най-жизнената, най-смелата, най-умната, най-можеща част от народа ни, бих ги нарекъл авангард на нацията, са пръснати по целия свят. „Добре дошли в Якоруда – каза ми наскоро една жена, децата ми са в Лондон“.

В Разлог друг ми се похвали, че детето му е инженер във Формула 1. Първият ми приятел превежда на Барак Обама в Кемпс Дейвид и на Генералния секретар на Обединените нации. А синът на моя режисьор снима Джони Дип и Робърт Де Ниво. Синът на оператора пък стана висш чиновник на „Гугъл“ в Ню Йорк.

Този списък може да се продължава, но големият въпрос е колко от тях остават българи? На колко от тях децата им ще знаят български и ще се наричат българи?

Една забележителна жена, имах щастието да ги видя последните няколко вечери, докато са тук, в София, госпожа Снежина Мечева – директор на българското училище „Иван Станчов“ към посолството ни в Лондон, личност, с която всяка нация може да се гордее, каза така: „Осъзнахме необходимостта децата да се обхващат възможно най-рано, защото първите години малките са „попивковци“ и ако нямат допир до родния си език, те стават чужденци, а българският става неразпознаваем за тях.

Стресиращото беше, че в училището идваха родители българи и двамата говорят на български у дома, а децата им, родени в Англия, отговарят на английски. Така става стопяването на България. Това плашеше всички нас“ – каза тя и ни даваше увереност, че срещу обезродяването трябва да се воюва. И тук вече заживяхме като Паисиевци и трябваше да работим като такива безотказно.

И както често се случва при нас, когато се създаваше тази Асоциация на българските училища в чужбина, държавата не искаше да води диалог с тях. Тук искам да отбележа огромната роля на един забележителен мъж – посланик Иван Станчов. Когато се закриваха училища към дипломатическите мисии, защото държавата нямаше пари, този забележителен човек, жив възрожденец, учител по благородство възстановява училището, отваря го за всяко българско дете, дава сума ти свои пари, прави параклис в двора на посолството, прави читалища. Осигурява издръжката на училището главно със свои пари и чрез дарения. Това фактически е един учител, покровител и довереник.

Интересното тогава е, че Министерството на образованието отказва подкрепа. Не сте училища! Тогава Снежина Мечева казва: „Наричайте ни светилища!“.

Днес вече нещата, разбира се, са различни. Имаме Национална програма „Роден език и култура зад граница“, имаме близо 400 училища по всички континенти. Но като се има предвид, че става дума за милиони българи навън, училищата според мен трябва да нараснат многократно, както и средствата за тяхното подпомагане, защото в крайна сметка тези хора пишат историята на България извън България.

Искам да обърна вниманието и на една много интересна, забележителна жена – Боянка Иванова. Тя повече от 20 години е в Чикаго. Седем дни в седмицата тя учи децата – пет дни ги учи да станат американчета, два дни ги учи от американчета да станат перфектни българи. Тя направи два изключителни форума на българските училища на най-високо равнище в Чикаго, а през тази година извърши едно от най-значимите дела за българския език в чужбина – по нейна и на колегите ѝ от училище „Джон Атанасов“ инициатива бе осигурен най-висок статут за българския език в САЩ, щата Илинойс.

За първи път се положиха изпити. Госпожа Иванова ми каза, че децата са се трудили по тези изпити по време на четири–пет часов изпит. Те дават възможност на издържалите ги ученици да имат поставен в дипломата за средно образование печат за двуезичие, който удостоверява на ниво B1 и B2 владеене на български език. Този печат дава предимства при кандидатстване в колежи, висши учебни заведения, а също и при приемане на работа. Забележете: изпитите са извършени от Софийския университет „Климент Охридски“, департамента за езиково обучение.

По примера на Боянка Иванова Асоциацията е подала петиция в Европарламента за въвеждане на матури по български език в системите на обучение на страните – членки на Европейския съюз. Ето една от основните приоритетни задачи пред всички ни, като поемем председателството догодина – българският език с равни права с езици като английския, френския, немския, италианския в чуждите образователни системи.

Уважаеми колеги, убеден съм, че XXI век ще е битка, война на идентитетите и трябва със зъби и нокти да си пазим нашия национален идентитет. Надявам се, че няма да е далеч денят, когато от тази категорично най-висока трибуна на нацията един възпитаник от тези училища ще се обърне към Вас с плановете си за добруването на България, за това как тя трябва да пребъде в XXI в. Благодаря Ви за вниманието. (Ръкопляскания от БСП за България.)