Йордан Йорданов

Уважаеми господин Председател, уважаеми колеги народни представители! На 27 ноември 1919 г. – точно преди 100 години, в парижкото предградие Ньой България е принудена да подпише договор, който още тогава с право е наречен от съвременниците – диктат. Диктат, който маркира и втората национална катастрофа за страната ни. Българският национален въпрос, българският национален идеал не само не е решен, а преминава във фаза, при която неговото осъществяване става изключително трудно.

Съгласно Ньойския диктат от България са откъснати Западните покрайнини, Царибродско, Босилеградско, села от Трънско и Кулско, Струмишкото поле, де факто и Беломорска Тракия, а също така губим и освободените през войната и населени с българи области на Поморавието, Македония и Добруджа. Освен териториалните загуби сме задължени да изплатим репарации в размер на 2 млрд. 250 млн. златни франка, което представлява около 22% от националното ни богатство по оценка отпреди войните.

България трябва да компенсира съседните страни – Гърция, Румъния и Кралството на сърби, хървати и словенци, с голямо количество добитък, да достави на последните в продължение на пет години въглищата от Пернишкия басейн, трябвало е да ограничим въоръжените сили, полицията, граничната стража и редица други рестриктивни мерки. Най-унизителното за нас и най-големият позор за тъй наречените миротворци не е във всички тези загуби, а в начина, по който налагат клаузите на този договор. При очертаването на западната ни граница те разделят села, къщи и дворове, ниви, църкви, гробища, разделят братя и сестри, родители от децата им, разделят живите от мъртвите им предци. „Горко на победените“ – биха казали римляните, но явно историята обича повторенията.

Така цялата Версайска система от договори с победените страни е не само фактически край на Първата световна война, а заради унизителните клаузи, които налага, е предвестник на Втората световна война. Всъщност точно за това предупреждава и тогавашният американски президент Удроу Уилсън – уви, без резултат. Това предопределя и участието на България на страната на Тристранния пакт през Втората световна война, и то не за да завоюваме чужди територии, а за да потърсим реванш за отнетите такива от българското етническо землище.

Ньойският договор се оказва най-пагубната спогодба в българската история след Освобождението. Води до втора национална катастрофа със своите политически, икономически и демографски последици. Неслучайно в страната още преди подписването се организират протестни шествия. Ако в годините до 1944 г. българските управници са имали желание, имали са ясна политика за ревизия на тази несправедливост, то забвението и примирението след това са плашещи. Дежурното оправдание, че от Москва не дават, важеше допреди тридесетина години.

Какво пречи днес да защитим нашите сънародници, останали извън пределите на България? Кой, ако не българската държава, може да го направи? Сто години по-късно ние имаме най-малкото моралното задължение да се погрижим за нашите братя и сестри, останали по силата на диктата от Ньой извън отечеството си.

Не е малко това, което и днес се прави от българските патриоти – шествия, семинари и конференции, филми, книги, публикации. Не е малко, но не е достатъчно. Да вземем пример от народите със сходна историческа съдба през ХХ век – германци и унгарци. Каква е тяхната национална политика през последните десетилетия по отношение на сънародниците им зад граница – без излишни емоции, без реваншизъм, следвайки последователно националните си интереси?

Това трябва да правим и ние като българска държава, ние като народни представители, ние като достойни синове и дъщери на предците си. Това е нашата мисия като „Обединени патриоти“ в управлението на страната и мислим, че имаме своите успехи. Ако всички поемем в тази посока, успехът ще е неминуем. Само така ще сме си взели правилната поука от историята, макар и със сто години закъснение. Да живее България! (Ръкопляскания от ОП.)