Николай Александров

Благодаря Ви, господин Председател.

Уважаеми колеги, макар и на моята скромна възраст, смея да твърдя, че в тази зала съм от 2013 г. – участвал съм в няколко типа разговори от 2013-а, винаги по темата „Пенсии“. Винаги темата „Пенсии“, независимо кое правителство е на власт, е била много апетитна и винаги е имало бурни дебати в тази пленарна зала. Независимо от размера, това не е пазар – няма как да наддаваме, като за килограм домати, но трябва да се замислим върху едно много просто нещо – това е сигнал към цялото ни общество, че в системата има проблем.

Господин Адемов на няколко пъти през всичките години се е опитвал да обръща внимание и съвсем резонно задава въпроса: знаете ли, знаете ли, знаете ли? За да Ви го онагледя – проблемът в тази система е, че тя е като менгеме. Ние сме заключили пода, вдигаме пода, държим тавана – всичко по средата бива сплеснато.

Практическото недофинансиране е половината от системата, 49% от системата идва от ДДС, от други данъци и постъпления от централния бюджет. Очевидно е, че в тази система проблем има.

Моето изказване е насочено не към това кой ще си припише по-големите заслуги, ще се удари в гърдите и ще каже: ние вляво, ние вдясно, ние Патриотите или ние не-Патриотите, или който и да е, имаме по-големи заслуги. Трябва да разберем едно – като български народни представители имаме проблем в пенсионната система и този проблем ще се взриви. Рано или късно той ще се взриви.

Всички трябва да се замислим как преодоляваме този взрив вътре в системата. Говорим за система от 12 милиарда, което представлява почти 10% от брутния вътрешен продукт на страната. Говорим за система, в която 2,3 милиона души са ползватели в момента, която е на кантар и се издържа от тези, които работят.

Трябва да престанем с това политическо говорене, защото ние се оказваме изключително добри тактици да оцеляваме ден за ден. Въпросът тук е: как ще оцелее държавата в следващите 10 години, а не как ще оцелява една или друга партия или един или друг политик в следващите година, две, три, четири? Трябва да имаме по-дълъг хоризонт – държавата и народът ни не заслужават ние да го мислим от година до две, до три.

Може би е дошло времето, когато всички да се съберем, заедно с народа, и да се опитаме да проведем този разговор за промяна в тази система, и да се опитаме да достигнем до консенсус. Защото, повярвайте ми, това ще дойде един ден и то ще гръмне. Ще гръмне в нашите лица, ще гръмне на хората, на които ние държим, ние обичаме, които всеки ден са с нас – тези, заради които тук сме родени, заради техните гробове и заради люлките на следващите след нас.

Какво ще правим тогава – ще обявяваме лявото, дясното, националистите, не-националистите за проблем? Не, проблемът е вътре в нас и ние го виждаме всеки ден в огледалото. Проблемът сме ние, докато не осъзнаем, че има проблем и докато не решим, че трябва и е дошло времето да вземем кардинално решение. А не да го използваме като тема за нападки от едната и от другата страна на залата. Все пак силата е в нас самите.

Независимо от гласуването днес, аз Ви призовавам – нека намерим общ език всички, и не само в парламента, защото това е дебат за цялото общество, да седнем и да го решим. Иначе ще си продължаваме по същия начин до момента, в който това не ни се взриви.

Пак Ви казвам: тогава кой ще бъде виновен, кой ще бере последиците? Ние. Ние сме ползватели на тази система. Благодаря Ви.