Иво Христов

Проблемите на висшето образование са стратегически проблем за държавата, за обществото и за нацията. Това е не просто една от многото дейности. Известно е клишето, че висшето образование има за основна задача не даването на компетентности, не осигуряването на материално-техническа база, не осигуряването на промени в дигиталната епоха – ще прощавате, господин Министър, най-важната задача на всеки един образователен процес, в това число на висшето образование, е какъв тип човек искаме да имаме, да създадем. Това е от основно значение.

Успешните общества в ХХ и най-вече в ХХI век са тези, които инвестират преди всичко и разбират човека като основна цел, основен ресурс, основен капитал, основна ценност – човека, какъв човек искаме да имаме.

В България, когато се създават каквито и да било стратегически документи, а ние по количеството на стратегическите документи имам чувството, че сме на едно първите места в света, по тяхното неизпълнение – също, много често се пропуска един много важен момент: какво е това стратегия? Тук колегите вече говориха, отчасти засегнаха този въпрос. Стратегията преди всичко има за задача да дефинира в какво състояние сме в момента и в какво състояние желаем да бъдем след 5, 10, 15, 20 години. В какво състояние искаме да бъдем ние?

Системата на висшето образование е част от обществената система като цяло. Следователно преди да си отговорим на въпроса каква система на висшето образование искаме, трябва да сме наясно що за държава искаме да бъдем след десет години, що за общество искаме да бъдем след десет години. (Реплики от ГЕРБ.)

Вие се разпознахте, така ли?

Какъв тип общество искаме да бъдем след десет години? Това са важните, стратегическите въпроси. Поне един път това Народно събрание да се отнесе сериозно към сериозни въпроси. Четири години Ви гледам и виждам, че нямате никаква представа за приоритетите на тази страна; никакво разбиране за драматизма, в който тя се намира; никакво желание да се опитате да разберете, че това е общ наш национален проблем.

Ние влизаме в жестоко историческо време, което въобще няма да търпи никакви наши провинциални, елементарни, дребнави игрички. Така да се каже, на ръба е поставено съществуването на българите като такива и на тяхната страна, което не са драматични приказки. За да сме наясно какъв тип образование искаме да имаме, трябва да сме наясно, че България се намира, първо, в стратегическо място и никой няма да ни остави поради липсата на воля, на компетентност, на желание и поради нашата всеобща безгръбначност да присъстваме тук в качеството си на аморфна маса – без идеи, без цели, без стратегическа визия за това какво искаме да бъдем.

Второ, системата на българското висше образование такава, каквато е тя в момента, е своеобразен хибрид между заварено по времето на социализма държавно висше образование, за което говори някой от колегите – мисля, че доцент Миков, и два много важни фактора. Първият: много модерното през 90-те години и началото на ХХI век неолиберално клише за по-малко държава, за изтеглянето на държавата, за минимизирането на държавата, неолибералното клише за това, че пазара, видите ли, щял да реши всичко. Кой пазар? Нуждите на бизнеса: кой бизнес? Активният студент: кой е този активен студент? В резултат на което в момента имаме хиператрофирала глава и атрофирало тяло.

Социалистическа България беше 9 милиона и имаше, ако не се лъжа, между 15 и 20 ВУЗ-а. В момента страната е 6 милиона и има 53 висши училища.

Ако не се лъжа, поправете ме, господин Министър, в първите хиляда ВУЗ-а в света няма българско учебно заведение – нито едно! Нивото на българската наука е провинциално, тя е неразпознаваема, нивото на нашето образование от година на година пада.

Да, ние можем да продължим в този дух и по-нататък – да си заравяме главата в пясъка, да казваме, че нещата са много добри. Не са! Нещата са драматични! Българското образование няма идея, то няма качество, то не знае накъде отива. То се движи инерционно. Така че, когато говорим за стратегия, първият най-важен въпрос, на който трябва да си отговорим, е: кой е субект в стратегическото действие, който иска да постигне някакви стратегически цели?

За съжаление, господин Министре, аз този субект в Стратегията не го виждам. Ако е държавата, трябва да бъде казано ясно, че държавата от този момент нататък поема стратегическите действия по развитието на българското висше образование, които са една, две, три цели – не повече, и това ще бъде постигнато с такъв финансов ресурс, с такъв организационен ресурс, такъв човешки ресурс.

Аз имам преки и непосредствени впечатления от това как за 30 години съседна Турция от страна аутсайдер в областта на образованието постигна изключително качество в областта на висшето образование. Само за 30 години!

В района на Източна Тракия преди 30 години имаше само един университет – Тракийският университет в Одрин, 29 са в момента с този в Чанаккале, на изключително високо ниво. Защо? Защото е преценено от стратегическото ръководство на тази страна, независимо от политическите разцветки, че това е важно стратегическо направление за националното оцеляване и превръщането на Турция не в регионална, а в глобална сила. Ние нямаме такива приоритети, ние нямаме такива цели и за пореден път казвам: няма дефиниран субект за стратегическо действие.

„Академичната общност поставяме като цел в Стратегията“. Къде е тази академична общност? Кои са нейните общи цели? Къде тя е манифестирала тези собствени свои интереси? Къде тя е казала, че ще влезе в съответните взаимодействия с държавата, или напротив – част от академичната общност я устройва статуквото такова, каквото е в момента, а то е мъртвешко и убива страната. И висшето образование – също. Част от тази академична общност се изживява просто като държавни чиновници, които искат да си осигурят доизкарването до пенсия. Това е комбинация между, меко казано, неамбициозни преподаватели и дваж по-неамбициозни студенти.

Второ, страната от 30 години насам е вкарана в глобалното село. Това означава, че всяко читаво дете, всеки кадърен преподавател, всеки амбициозен човек в тази страна предпочита да се реализира навън поради невъзможността да се реализира тук, в страната. Проблемът не е финансов, както много често си мислят много хора по аналогия с темата на здравеопазването – най-финансираната система е за последните десет години. Е, и?! Има едно клише, което ненавиждам: да изливаме пари, да усвояваме ресурс. Семантиката на думата показва целта на действие – да усвояваме, а не да създаваме.

На мен ми е ясно, че този екип на Министерството, който, между другото, трябва да бъде поздравен специално в системата на висшето образование, се опитва да плува срещу течението, срещу академичното течение, срещу общественото течение и срещу политическото течение. (Председателят дава сигнал, че времето е изтекло.) Свършвам!