Анастас Попдимитров

Благодаря Ви, уважаема госпожо Председател.

Уважаеми сънародници! Днес честваме една от най-трагичните дати в българската история, а именно трагичната кончина на Апостола на свободата Васил Иванов Кунчев – Левски. Винаги в тези дни на признателност в моето съзнание са излизали няколко стиха на един друг велик българин – на народния поет Иван Вазов. Позволете ми да Ви цитирам една съвсем малка част от тях.

„Манастирът тесен за мойта душа е.

Кога човек дойде тук да се покае,

трябва да забрави греховния мир,

да бяга съблазни и да търси мир.

Мойта съвест инак днеска ми говори.

Това расо черно, що нося отгоре,

не ме помирява с тия небеса

и когато в храма дигна си гласа

химн да пея Богу, да получа раят,

мисля, че той слуша тия, що ридаят

в тоя дол плачевни, живот нестърпим.

И мойта молитва се губи кат дим,

и господ сърдит си затуля ухото

на светата песен и херувикото.

…

Мисля, че човекът тук на тоя свят

има един ближен, има един брат,

от кои се с клетва монахът отказа,

че цел по-висока Бог ни тук показа,

че не с това расо и не с таз брада

мога да отмахна някоя беда

от оня, що страда; мисля, че канонът

мъчно ще направи да замлъкне стонът;

че ближний ми има нужда не в молитва,

а в съвет и помощ, когато залитва;

мисля ази още, че овчарят същ

с овцете живее на пек и на дъжд

и че мойте братя търпят иго страшно,

а аз нямам нищо, и че туй е гряшно,

и че ще е харно да оставя веч

таз ограда тиха, от света далеч,

и да кажа тайно две-три думи нови

на онез, що влачат тежките окови.

Рече и излезе.

…“

Излезе, за да изгрее най-ярката звезда на българския звезден небосвод. Излезе, за да събуди чувството за национална гордост у своите братя и сестри и организира жаждата им за национално освобождение.

На едно от събиранията Левски казва: „Аз ще съборя този режим, но тържествено Ви казвам, че след това няма да ставам никакъв.“

По този повод преди години големият български историк и интелектуалец професор Андрей Пантев каза: „По имущество и банкови сметки Левски днес би бил достоен за презрение от преуспяващите тарикати.“ Действително тревожни съмнения, че името на Апостола може да възобнови онзи възрожденски порив у българина, който слагаше най-напред общото благо, а не личната реализация.

Никой от днешните хора не иска да изпитва същите страдания и жертви от времената на Левски. Но те трябва да помнят, че ако имаме право да го наричаме свой и наш, трябва поне частица от онази толерантност, себеотрицание и безкористност да бъдат възстановени, та макар и частично, в съвременното ни поведение, а не само в историческата ни памет! Не може само на този ден да се сещаме за Левски и в същото време да укоряваме потомците, че все не знаят нищо за него, защото повечето ценности и добродетели, които се внедряват днес във всекидневния ни бит, са в драстично противоречие с идеите, идеалите и саможертвата на Апостола.

Това, че портретът му е в стаите и кабинетите на повечето държавници днес, а по време на тържествена заря се гърмят салюти, още не прави нито индивида, нито потомството адекватно на неговото мъченичество. Левски не може да бъде само икона или тест за патриотизъм – той трябва да е всекидневно допитване за съвременните стойности и реализации на онова голямо, започнато от Левски.

Не бива да свързваме Левски само с нашата борба за национално освобождение. Левски се прояви и като голям държавник – той пося своите революционни комитети там, на онези места, където по-късно в нашата държава се родиха естествените центрове – икономически, административни, здравни и образователни. Той ни завеща и мечтата за „свята и чиста република“! И днес, 148 години по-късно, ние нямаме право да не си зададем въпроса: чиста и свята ли е републиката ни?

Чиста и свята ли е република, в която корупцията се обсъжда и осъжда от Вашингтон до Брюксел?! Чиста и свята ли е република, в която образователната ни система произвежда толкова голям процент функционално неграмотни деца, в пъти по-неграмотни от своите баби и дядовци?! Чиста и свята ли е републиката, в която здравеопазването катастрофира не само поради световната пандемия, а много по-рано, оставяйки цели групи от населението на съдбата по географски и финансов признак?!

Чиста и свята ли е република, която допусна уродливи размери на социални неравенства, поставящи в риск за физическо оцеляване цели групи от хора?! Оцеляващият човек не е свободен човек! Неговото съзнание е свито само до ежедневните му и елементарни нужди! Той не е свободен човек.

Днес можем и да се запитаме: колко пъти предадохме Апостола и колко е съизмеримо предателството от 1872 г. с последващите предателства?! Не е ли предателство на Левски, не е ли съизмеримо предателството с криминалната приватизация…