Александра Милчева

Уважаеми господин Председателстващ, уважаеми господин Председател, колеги! Аз доста видимо вече съм в един период от живота, когато много мисля по една тема и вярвам, че по тази тема всички сте мислили в една или друга форма, и това е темата къде искам да растат децата ми, в каква държава, в какъв свят? И сигурно понеже много мисля по тази тема напоследък, целият дебат днес, точката, която ние обсъждаме, както и събитията от последните седмици, на мен ми напомниха някои събития от моето детство и аз сега ще Ви разкажа за тези събития, и как има един много пошъл по моему опит историята да се повтори.

Годината, колеги, е 1992, а аз съм на четири по това време. Правителството на Филип Димитров тогава започва една фронтална атака за едни откраднати милиарди от едни външнотърговски фирми. Зараждащата се мафия по това време в държавата, която, между другото, търси корените си в тогавашната номенклатура, се противопоставя на това нещо и в същия момент службите започват атака срещу правителството, знаете ли на каква тема, колеги? Македония! Изненада?! (Продължителни ръкопляскания от „Продължаваме Промяната” и от премиера Кирил Петков.) Тази фронтална атака бива подета и от президента, който апропо е от същата партия, от която е и премиерът по това време. Правителството отказва да се поддаде на натиск и знаете ли какво следва, колеги? Светкавично сваляне на председателя на Народното събрание господин Стефан Савов. Операцията – още, още ще Ви изненадвам, се ръководи от тогавашния коалиционен партньор на правителството – ДПС е този партньор. (Ръкопляскания от „Продължаваме Промяната“.)

Историята оттам нататък, сигурна съм, всички я знаят. Следва ново мнозинство, в това мнозинство управляват едни хора от предишното управление, следват годините на „Мултигруп“, следват годините на грабежите, следват годините на безвремието, на така наречения наш преход.

И в тези години, колеги, аз израснах, аз пораснах в тези години. В тези години беше нормално да чуеш: „В онова кафе, където леля ти те води за бисквитена торта, гръмнаха един човек в главата.” В тези години беше нормално, като отидеш на почивка да ти кажат: „Не можеш да отидеш на басейна, защото шефовете са тук.” В тези години на мен ми се казваше, че с ей онези деца не трябва да се закачаш, защото родителите им са опасни хора. И в тези години в общи линии на нас ни се казваше, че всички са равни, обаче някои са по-равни от другите.

Та, колеги, аз в тези години пораснах и много от хората, които днес седят в тази зала, също пораснаха в тези години. Част от нас са тук, и да Ви кажа, само ние и нашите семейства знаем каква е цената ние да сме тук, да сме образовани, да не ламтим за пари и, слава богу, да нямаме този прословут опит, дето го търсите от нас. (Продължителни ръкопляскания от министрите, „Продължаваме Промяната“ и „Демократична България“.)

Господин Председателят на Народното събрание Никола Минчев е абсолютен пример за това, за което аз Ви говоря в момента. И ние ще го подкрепим – господин председателя Никола Минчев, защото той е нашият председател. И Ви оставям, колеги, с едно много простичко послание, разберете го както искате, приемете го, не го приемайте. Моето поколение, всички ние знаем историята, чели сме я, живели сме я тази история и няма да позволим да се повтори. Няма да позволим да се повтори и няма да позволим децата ни, децата ни да живеят в такава държава и в такъв свят. (Всички министри и народните представители от „Продължаваме Промяната“ стават прави. Бурни и продължителни ръкопляскания от „Продължаваме Промяната“, „БСП за България“ и „Демократична България“.)