Христо Иванов

Уважаеми колеги, в Министерския съвет пред залата за заседания има едно фоайе, в което висят портретите на българските премиери. Винаги, когато съм минавал там, съм си припомнял нещо, което ми каза един опитен човек, че много рядко хората си дават сметка за чисто човешката страна от изпълнението на ролята премиер на републиката в България. Това е една фигура, която често е натоварена с огромни очаквания, и става дума за всички, които са там, върху която обществото проектира най-невъзможни свои очаквания, надежди, стереотипи, травми, фрустрации и така нататък. Трябва да застане в центъра на цялото това поле, и по някакъв начин да се грижи и да движи страната напред.

Министър означава служител, а министър-председател означава главния служител на изпълнителната власт в републиката. На професор академик Денков му се падна да изпълнява тази роля в едно особено трудно време. Време, бих казал, на безпрецедентна политическа криза, време на много болезнено обществено разделение в България. И това колко е болезнено си личи по атмосферата в тази зала, по тоталната безидейност на това, което се развихря тук, по изпадането на все по-ниски нива на пошлост и човешка мизерия, която се лее от тази трибуна. (Ръкопляскания от ПП-ДБ.)

Това, което каза Явор Божанков, че няма алтернатива – няма политическа алтернатива, защото няма политически идеи. Има леене на най-примитивна психотична материя. Хората излизат тук, за да разкриват изключително болезнени страни от собствените си подсъзнания, защото просто няма друго какво да кажат. Това, за съжаление, не е случайно съвпадение на обстоятелствата в тази зала, то е израз на дълбоката криза на общественото съзнание в България.

Това правителство имаше задача не просто да реши една или друга парламентарна аритметика, а да прекъсне парламентарната криза, излъчвайки най-сетне едно трудно възможно правителство, което да даде възможност на парламента да съществува, и да свърши някаква работа. То трябва да бъде острието на един опит да видим дали в това разделение, в това дълбоко разминаване в необходимостта да има идеи в политиката. Ние можем да започнем да търсим език на намирането на някакви съгласия, търсенето на някакви баланси, преразглеждането на начина, по който се упражнява и легитимира властта в България. Това всичко се случи в условията на тежки компромиси. Тежките компромиси имат своята цена, която плащаме, и ще плащаме ежедневно, и не сме се крили от това.

Академик Денков беше човекът, който застана в центъра на цялото това невъзможно предприятие. Ако той има шанс да успее, това в немалка степен се дължи на него лично, защото той е човек, който успява да комбинира липсата на крайност, липсата на ексцесии, със способност никога да не губи фокус наистина върху важните приоритети.

В тези трудни месеци той беше атакуван по всякакъв начин, беше подлаган на всякакви опити за това, което може би не много удачно ще преведа, английския термин за характерови убийства, които да бъдат извършени върху него. Всякакви опити обществени групи да проектират върху него своите фрустрации. Днес тук чухме да се говори за последните 30 години, сякаш тези девет месеца, са били единственият момент, в който последните 30 години ще се разрешат, и ако те в тези девет месеца не се разрешат, е ясно кой е виновен. Всички останали през последните 30 години нямат никаква отговорност, те са чисти и бели, и нямат нищо общо с това. Това е пример за това, с което на академик Денков му се налага да се справя ежедневно. Той във всичко това ме учуди със способността си винаги да запазва фокус върху важните приоритети, върху реформите, върху опита наистина да опитаме да предоговорим политическия език в България.

Това се случва на фона на едни все по-трудни времена в света, и толкова по-важна е ролята на академик Денков в този опит. Той го прави със скромност, с умереност, с фокус, и с твърдост, и с базово човешко приличие. Нещо, което много липсва в българската политика. Затова днес искам да му благодаря, независимо от това как ще свърши всичко. Благодаря, академик Денков! (Ръкопляскания от ПП-ДБ.)