Ахмед Вранчев (права и свободи – ДПС)

Благодаря.

Уважаема госпожо Председател, уважаеми народни представители, уважаеми български граждани! Тоталитарният режим в България е известен със срамни страници от своята история, с така наречения Възродителен процес. Днес няма да говорим за събития отпреди 1984 г. Няма да говорим за селата Барутин, Аламовци, Доспат, Туховища, Рибново, Корница, Брезница, Лъжница, Бабек, за Якоруда и за другите населени места. Днес ще говорим за майските събития през 1989 г., които се случиха след насилственото масово преименуване на около 850 хиляди души – от края на декември на 1984-а до края на февруари на 1985 г., с ангажирането на целия държавен, партиен, административен и целия репресивен апарат на тоталитарната държава.

Преживяното от хората тогава е отвъд нормалните представи за обида, гняв, унижение, възмущение, омерзение, отвъд болката по убитите, ранените, задържаните и изселените. Преживяното от хората – много българи съпреживяват случилото се и застават на страната на жертвите. Един български журналист нарича случилото се ужасът Възродителен процес. За преживяната трагедия, за тези черни страници от историята на България от време на време се говори в медиите и в някои печатни издания, но в учебниците по история не. Въпреки че спонтанните протести са потушени, те се затварят в душите на хората, за да се излеят отново през май на 1989 г. Проведените тогава щафетни гладни стачки, седящи мирни демонстрации, походи, митинги, протести на десетки хиляди участници, които според сведения на МВР са в 71 населени места, са в защита на идентичността и основните човешки права.

Майските събития през 1989 г. спонтанно започнаха в Джебел, без да бъдат организирани от съпротивителното движение, на 19 май 1989 г. След този ден в района са заклани много животни, за да завиват с техните кожи пребитите. Под претекст, че трябва да бъде почетен починалият възрастен и уважаван от всички Местан ага, на 19 май около 10 000 души се събират на площада в Джебел. Издадената заповед да се стреля на месо по протестиращите кара организаторите да подканят хората да се приберат след погребението. Но ужасът започва тогава. Жители от Джебел и селата разказват, че вечерта и през нощта от всяка къща е извеждан човек с бой, откарван е в участъка, пребиван и захвърлян на улицата. На лекарите е забранено да оказват помощ.

Протестите в Североизточна България са изцяло организирани от съпротивителното движение във връзка с предстоящата конференция за правата на човека в Париж в края на месеца. Има убити и много ранени. На 20 и 21 май 1989 г. на протестите в Дуловско излизат около 3000 души. Желаещите да влязат в града жители на селата Черник, Вокил, Овен, Окорш, Паисиево, Руйно и Правда са спрени от милиционерски кордони с танкове. Стига се до ръкопашен бой, има ранени жени и деца.

Майските събития от 19 до 27 май 1989 г. в село Крепча, община Опака, са своеобразна кулминация на борбата за демокрация и човешки права.

На 20 май 1989 г. в село Пристое, община Каолиново, е проведен първият в Североизточна България митинг на турците в България срещу Възродителния процес. Към общинския център Каолиново се насочва поход от съседни населени места, към който се присъединяват над 25 000 души. Когато около Каолиново шествието е посрещнато от части на Вътрешните войски, червените барети, армията, милицията, пожарната охрана, мирният протест се превръща в кърваво сражение. Пада първата жертва – Неджиб Осман от квартал Кус, починал в резултат на нанесен му тежък побой пред очите на протестиращото множество. Мъже, жени, деца и старци са подложени на насилие.

Истинската трагедия настъпва на 21 май 1989 г. в село Тодор Икономово, където митингът се слива със сватбена церемония. След масова хаотична стрелба има ранени, осакатени и убити. Покосени са 27 души. По пътя към болницата умират трима – Мехмед Салим Лом, Мехмед Сали Сарач и Хасан Сали Арнауд.

На 22 май през същата година протести има и в селата Правда и Босна. В село Босна протестът е удавен в кръв, има десетки ранени.

На 23 май 1989 г. мирната демонстрация за връщане на иманата в село Езерче, община Цар Калоян, завършва с двама убити – Ахмет Борну и Сезгин Караюмер.

На 24 май 1989 г. жители на Медовец, Лопушна, Поляците и Партизани в област Варна се събират и тръгват на мирен протест към Бургаска област. На моста „Чудните скали“ органите на реда пускат сълзотворен газ и ги връщат обратно в автобусите.

На 27 май 1989 г. е вторият мирен протест, който е предвиден да мине по същия път на излизане от селата, но излизането от селата не се разрешава. Издадена е заповед да се стреля на живо и хората са принудени да се приберат. Преди протеста Назифе Хасан Мустафа оставя децата при майка си. На връщане тя и Шакир Мехмед Шакир са убити зад джамията до нейната къща в село Медовец.

На 24 май 1989 г. в центъра на град Добрич има четири- хиляден протест. Основни говорители са съпругите на затворниците, които са лежали в затвора с доктор Ахмед Доган.

На 24 май 1989 г. в село Венец куршумите не пощадяват и децата. Седем души от ранените остават сакати за цял живот. Селският площад е окървавен, писъци и стонове огласяват най-голямото село в Шуменски окръг. С личните си автомобили селяните извозват ранените до болниците в Нови пазар, Шумен и Преслав. „Беше касапница. Колите ни плуваха в кръв“, си спомнят хората.

На 24 май 1989 г. в село Хитрино пред сградата на общината е проведен мирен протест против смяната на имената – исканията са за тяхното връщане.

На 27 май 1989 г. в град Хлебарово, сега Цар Калоян, протестът завършва без убити, но с много привикани и пребити от бой от милицията лица.

На 28 май 1989 г. в село Бенковски, община Добрич, има голяма стачка за връщане на имената. Пред джамията се събират хора, които тръгват по пътя за село Жегларци. Червените барети ги настигат в центъра на селото и със сила ги разпръскват. Има два хеликоптера и пожарна, която пръска срещу хората. Тези събития принуждават Тодор Живков на 29 май 1989 г. да заяви, че Турция трябва да отвори границата си за всички мюсюлмани в България, които желаят да отидат в Турция временно или да останат да живеят там.

Междувременно голяма част от участниците в протестите са изгонени от страната. На 3 юни Турция отваря границите си, изселването продължава няколко години. Това етническо прочистване е официализирано като туристически пътувания. А изразът „голямата екскурзия“ остава като метафоричен израз на отрицание към тези, които я сътвориха.

На 29 декември 1989 г. ръководството на БКП взема решение за връщане на имената. Изброените събития са само част от борбата за човешко достойнство, за права и свобода. Те са знакови и значими не само за турците и мюсюлманите в България, те отприщват пътя към демокрацията в България. Стартът по този път е свързан с Движението за права и свободи и с протестите, които доктор Доган започва да води още от затворническата килия. Принципите за равенство между хората независимо от етноса, вярата и политическите им възгледи са изстрадани през тежкия период на смяната на имената. Ето защо ние не забравяме нито Възродителния процес, нито майските събития. Отбелязваме ги с възпоменателни митинги, с венци и почит.

Ето защо изразяваме и своето възмущение за това, че част от нашите бивши членове поругават тези събития, затова, че ги превръщат в криворазбрани празници, панаири и сергии, затова, че с неграмотен, уличен и арогантен език в публичните си речи ги превръщат в пародия и отвращават населението. Част от честванията се организират и ръководят от хора, предали и продали ценностите на ДПС и принципите на демокрацията. Това предателство и тази покупко-продажба са поради различни причини – желание за прикриване на извършени закононарушения, преориентиране накъдето духа вятърът и от страх.

Нас не ни е страх, но ни е срам. Срамуваме се, защото хората, на които години наред им е оказвано безрезервно доверие и им е отварян път към успешна професионална и политическа реализация, забравиха за истинската причина, поради която се създаде Движението за права и свободи. Затвориха си очите за това, че през 21 век стотици хора са уволнени от работа и са останали без препитание само защото не подкрепят най-яркия антидемократ в страната, и се продадоха за пари, кариера и спокойствие.

През тази година автентичното ДПС не навсякъде се включи в честванията като физическо присъствие, но винаги изживява страданията на всички потърпевши и почита жертвите, винаги се връща към своите корени и отправя искрените си послания към цялото население. Не забравя, че правата и свободите не са даденост и че за тях се изисква ежедневна борба. Поклон пред всички, дали живота си за права и свободи, почит и уважение към всички, обърнали гръб на материалното благополучие и защитили своето достойнство! (Ръкопляскания от „Демокрация, права и свободи“ – ДПС.)