Мария Илиева

Няма да се уморя да говоря за децата, няма да спра да говоря за децата, защото няма по-важно нещо от децата.

В навечерието на 1 юни – Международния ден на детето, нека си припомним една истина, която би трябвало да е водеща за всяка нация – нашите деца са нашето бъдеще. А днес повече от всякога те имат нужда не от празни думи, а от грижа, истина и защита.

Някога, не толкова отдавна, децата бяха сърцето на България, училището беше храм, учителят – авторитет. Имаше ред, имаше съвест, имаше грижа. А възпитанието започваше вкъщи, продължаваше в класната стая, на улицата, в читалището. Хората никога не подминаваха дете в беда. Държавата се градеше с мисъл за него. И най-бедната баба даваше последното си левче, за да купи на внучето си тетрадка и да го изпрати да се учи.

Имаше и нещо още по-важно – съвест и възпитание в ценности. Имаше и една Асамблея на мира, която събираше деца от цял свят, за да пеят, танцуват, рисуват, творят под мотото „Единство, творчество, красота“. За малките тогава деца, когато пораснат и се срещнат в живота – на масата на преговорите или в политиката, като големи хора, да си спомнят важните неща в живота, че е важен мирът, а не войната и че всички живеем на една планета и трябва да я запазим чиста за идните поколения деца.

Днес обаче живеем в реалност, в която детската болка рядко попада в новините и още по-рядко – в дневния ред на институциите. Деца биват наранявани, изоставяни, пренебрегвани, а онези, които би трябвало да действат, мълчат. А в Народното събрание същите тези, които ни уверяват, че децата са приоритет, гласуват „въздържал се“.

Срамно е, че в това Народно събрание не се намери мнозинство за създаване на временна комисия, която да разследва системните злоупотреби и насилие над деца.

Срамно е, че се броят гласове, а не брой животи, че се вадят карти, а не се поемат отговорности. И най-срамното е, че в Деня на детето ще се публикуват най-различни поздравления от същите хора, които не направиха нищо, когато най-много се е налагало. Какво е по-важно от това, какво трябва да се случи още, за да разберете, че без деца няма да имаме държава? Докато вадите картите си и броите гласове и проценти, не броите това, което наистина има значение – животите, които мълчат, страдат и се срамуват вместо Вас.

Някога учехме децата да бъдат честни, добри и смели. Днес кой ги учи? Телефонът, алгоритмите, инфлуенсърите или примерът, който наблюдават всеки ден от така наречените възрастни, много често и от тези балкони тук над нас. Къде е държавата, когато детето се изгуби между екрана и страха? Данните са ужасяващи.

Коефициентът на раждаемост у нас е 8,9 промила и сме на 210-о място в света до разни островни държавици. Пълноценни са едва около 60% от новородените за една година. Само 54 хиляди бебета. За сравнение – през 1952 г. са родени 1183 българчета. От тези новородени 2000 3% са изоставени; 7000 или 12% са недоносени; около 4000, или 6%, са с вродени аномалии – това число е занижено; около 1 – 2% ще развият впоследствие аутизъм; над 8000 или 13% страдат от астма; 150 000 от децата у нас са с асма по официални данни; много от тях ще страдат от диабет, следвайки тренда, повече от една трета ще са с наднормено тегло и затлъстяване. Всички те – 40%, ще се нуждаят от държавна и медицинска помощ, 55% от новородените деца нямат за майчин език български език и не са от български етнос.

Детската смъртност у нас е най-високата в Европа – 7,3 промила. Основна цел на завършващите средно образование у нас е да избягат от България. 2,5 милиона вече са емигрирали. Около 60% от българите имат психични проблеми, тревожности, паник атаки, обсесии и различни зависимости.

Това не е просто статистика. Това е диагноза – диагноза на обществото, което е абдикирало от най-важната си мисия – да пази своите деца. А децата искат толкова малко – да са защитени, да знаят, че не са сами, да знаят, че ако нещо лошо се случи, някой ще застане до тях, ще им повярва, ще ги защити. А какво получават? Заплахи, ако протестират, мълчание, ако говорят, и най-странното – институционално безразличие.

Вие, които управлявате, които се наричате отговорни фактори, засрамете се, засрамете се, че не намерихте пари в бюджета за детски градини, за надбавки на майките им, за да ги отглеждат спокойно; че не ги възпитахте в ценности и морал; че тяхното образование не е важно; че не създадохте среда да разкриват талантите си; че не съумяхте да ги възпитавате в любов към родината им и с гордост да произнасят името ѝ навсякъде по света; че не само че не са ваш приоритет, а че са забравени. Всички в тази зала, без изключение, носят отговорност за това, един по един, независимо от коя партия сте, кой пол и коя религия изповядвате. Всички без изключение.

Какво да им кажем днес на наближаващия празник? Как да изкупим греха си пред тях? Начинът е само един – да поискаме прошка. Да поискаме прошка за това, че не ги опазихме, че никой не ги чува, когато викат, че се мълчи, когато трябва да се крещи заради тях. Извинявайте, мили деца, че не поехме отговорност! Простете, че ви прокудихме от родината ви – вашия дом, че не ви опазихме, не ви защитихме, не ви подкрепихме и че ви предадохме – децата на България.

И въпреки всичко това е вашият ден. На вас, децата на България, искаме да кажем нещо, което не се чува доста често – няма да ви изоставим, няма да спрем да се борим за вас. Всяка дума, всяко действие, всяка битка ще бъдат заради вас. Вие не сте статистика, не сте инцидент, не сте неудобство. Вие сте България, вие сте бъдещето, вие сте смисълът. И точно за това в навечерието на вашия празник искаме да ви пожелаем: бъдете здрави телом и духом, бъдете обичани – истински, безусловно, ежедневно, бъдете свободни да мислите, да мечтаете, да бъдете себе си. Не се срамувайте от светлината си, носете я смело, питайте, съмнявайте се, настоявайте. Това е начинът да растете. Ние сме тук – до вас, за вас, срещу лъжата, срещу страха, срещу безразличието. Честит празник, деца! Благодарим ви, че ви има, че ни напомняте всеки ден как изглежда невинността, чистотата и радостта в чистия ѝ вид. Виждаме я в очите ви, чуваме звънкия ви смях и се топлим от неподправената ви прегръдка. Обичаме ви и ще се борим за вас до последния си дъх! Вие сте бъдещето на България. Благодаря Ви! (Ръкопляскания от ВЕЛИЧИЕ.)