Димо Дренчев

Пред България днес стои едно предложение, което засяга не просто пазара на труда, а самото ни бъдеще като нация. На 20 май вицепремиерът Гроздан Караджов обяви, че се обмисля промяна на трудовото законодателство, така че да е възможно работниците от трети страни да са до 50% от работещите, от числения състав на дадена фирма. Тоест до половината от работещите в България да могат да идват от страни извън Европейския съюз. Това не е някаква дребна техническа поправка. Това е фундаментална промяна, която може завинаги да преобърне социалния и икономическия модел на България. Ако предложението бъде прието, то ще отвори врата за над милион работници от държави извън Европейския съюз. Ако Ви е интересно от кои точно държави, просто проверете откъде се внасят най-много работници в момента – Узбекистан, Турция, Киргизстан, Непал и Индия, по данни на Агенцията по заетостта. Представете си над милион евтини мигранти от тези държави. Можем ли да наречем такова предложение просто мярка срещу недостига на работна ръка? Не, трябва да го назовем това, което е – опит за демографска и икономическа подмяна на българското население.

Управляващите твърдят, че няма хора. Но къде са доказателствата? Опитът от последните години е категоричен – вносът на работници расте стремглаво. От 10 хиляди през 2021 г. до над 50 хиляди до момента за 2025 г. И въпреки това, недостигът на кадри не намалява. Напротив, той се задълбочава година след година – отново по данни на Агенцията по заетостта. Защо се случва това? Защото чуждият труд не решава проблема, а го изостря. Местните работници се изместват, заплатите остават ниски, младите българи губят мотивация и емигрират. И това не е хипотеза, това е факт, потвърден от данните на Националния статистически институт. Младежите и по-ниско квалифицираните групи търпят спад в заетостта.

Най-актуалните данни за второто тримесечие на 2025 г. показват точно това – от третото тримесечие на 2022 г. до второто тримесечие на тази година коефициентът на заетост в младежката възрастова група от 15 до 29 години е паднал с над 5 процентни пункта. Данните на НСИ показват и че секторите, които най-силно прибягват до внос на работна ръка, а това са строителство, хотелиерство и производство, са и секторите, в които местните работници, особено младежите, губят позиции. Кой печели от това? Със сигурност не и българското общество.

България има собствен трудов резерв. По данните на Националния статистически институт в България има над 85 хиляди души извън пазара на труда, които заявяват, че искат да работят, над 120 хиляди младежи, които нито учат, нито работят. Имаме огромна българска диаспора от над 2 милиона души наши сънародници, които биха се върнали, ако им се предложат по-добри условия. Имаме и 640-хиляден прекомерно раздут публичен сектор. Защо тези възможности се пренебрегват? Защо държавата не инвестира в собствените си хора, а избира най-лесното, но и дългосрочно най-опасното решение – вноса на евтин труд?

Няма победа, постигната по пътя на най-малкото съпротивление, е казал Уинстън Чърчил. Последиците от подобна политика не са само икономически. Те засягат националната сигурност, социалната стабилност и дори дългосрочния етнически състав на държавата. В контекста на демографска криза и застаряващо население масовият внос на работници неизбежно води до демографска подмяна. България е малка държава с ограничено население. Внезапният приток на стотици хиляди чужденци не може да не остави следа. Нека бъдем откровени, това е един риск от етническа подмяна. Може ли една нация да остане същата, ако половината ѝ работници са чужденци? Може ли социалният мир да се запази, ако цели региони и сектори се превърнат в зависими от мигранти?

Историята на Западна Европа е предупредителен урок в това отношение. Масовата миграция там доведе до трайното формиране на етнически анклави, които клатят социалната стабилност и водят до политическа поляризация и радикализация. Това вече е видимо и в София. Отидете само на 300 м оттук, в посока към Банята и Лъвов мост. Българският език там почти не звучи, а вечерно време се оформя една същинска ноу-гоу зона, каквито вече има в Париж, в Брюксел или в Стокхолм. Искаме ли България да върви по този път? Искаме ли да повторим чуждите грешки, вместо да се поучим от тях?

В икономически план тази политика е обречена на провал. Надеждите, че отрицателните ефекти на демографското застаряване могат да бъдат адресирани чрез внос на евтин труд са абсолютно безпочвени. Тук опитът на Западна Европа отново е показателен. Дори собствените прогнози на Европейската комисия сочат, че високо ниво на миграция не може да подобри възрастовата структура в дългосрочен план. В доклад на Европейската комисия по темата от 2019 г. се прогнозира, че дори при удвояване на нивото на миграция към Европейския съюз спрямо нивата от 2013 г. до 2016 г. не би помогнало за решаване на проблема със застаряването. Германия например интензивно внася гастарбайтери от 65 години, без да си е решила проблема, но създавайки безброй много други.

Единственият начин това да се случи е с повишаване на раждаемостта. Но вносът на евтин труд всъщност е по-вероятно да влоши раждаемостта, защото притиска заплатите на местното население и рискува да доведе до икономическа стагнация в дългосрочен план. Когато бизнесът може да поддържа печалби чрез наемане на евтина работна ръка, той няма стимул да инвестира в капитал, технологии и автоматизация. Поради това производителността на труда не се подобрява и впоследствие заплатите също растат по-бавно, стагнират или дори падат. Резултатът е порочен кръг: ниска производителност, ниски заплати, лоша социална среда, емиграция на квалифицирани кадри, нов недостиг, нов внос на емигранти. Това не е модел за икономическо развитие, това е модел за икономически регрес.

Има и още един аспект, който управляващите премълчават – фискалния риск. Изследвания от други европейски страни, като Холандия, Германия и Дания, ясно показват – нетният принос към бюджета на мигранти извън Европейския съюз е отрицателен. В рамките на целия си живот тези хора теглят повече пари от бюджетите на страните, които ги приемат, отколкото внасят. Това означава повече разходи за помощи, социални програми и интеграция, отколкото приходи от данъци и осигуровки, тоест по-голям бюджетен дефицит.

И ако богати държави трудно понасят този товар, какво остава за България – най-бедната икономика в Европейския съюз, особено сега, когато се намираме в очевидна бюджетна криза, колкото и да лъжат управляващите по темата?! Искаме ли бюджетът да бъде поставен под допълнително напрежение в дългосрочен план? Искаме ли средствата за образование, здравеопазване и пенсии да бъдат отклонявани за мигранти, докато българските граждани остават пренебрегнати? Нашите въпроси към управляващите са ясни и не търпят отлагане. Кой ще понесе политическата отговорност, ако социалното напрежение избухне? Кой ще обясни на младите българи, че техните работни места ще отидат за мигранти от дълбока Азия? Кой ще отговаря за дългосрочното влошаване на бюджетния дефицит, породено от отрицателния фискален принос на мигрантите? Защо българската държава отказва да инвестира в собствените си хора, а предпочита демографска подмяна на българския народ?

Ние настояваме предложението за вдигане на тавана до 50% да бъде незабавно оттеглено. Вместо това квотите за внос на работници от трети страни да бъдат ограничени и върнати на ниво от 10% от персонала на едно предприятие. Да се изработи национална стратегия за активиране на трудовия резерв в страната чрез реформи в образованието, стимули за връщане на емигрантите и политики за включване на неактивните групи. Да се разширят програмите за привличане на българските емигранти обратно в страната, включително с мащабни данъчни облекчения. Да се изгради дългосрочна визия за инвестиции в автоматизация, роботизация и научноразвойна дейност. Да се съкрати чувствително държавният сектор, раздут неимоверно на фона на силно намалялото население и възможностите, които дават дигитализацията и изкуственият интелект. България има избор – можем да тръгнем по пътя на евтиния чужд труд, зависимостта и демографската подмяна или можем да изберем пътя на националното развитие чрез собствените си хора, чрез инвестиции в технологии и чрез устойчиво повишаване на производителността.

Нашата позиция е категорична: България няма нужда от 50% чужденци в предприятията. България има нужда от политики, които поставят българския човек в центъра и това е въпрос на икономика, на сигурност и на национална идентичност. Управляващите трябва да разберат – историята ще запише имената на тези, които днес решават или като защитници на националния интерес, или като негови предатели. Отговорността ще е тяхна, а бъдещето – бъдещето е на България. (Ръкопляскания от ВЪЗРАЖДАНЕ.)