Бранимир Балачев

Уважаема госпожо Председател, уважаеми колеги! Аз ще взема отношение по представения Законопроект за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс, представен от Министерството на правосъдието.

Първоначално ще кажа, че този проект за изменение и допълнение е необходим. Аз по принцип ще го подкрепя на първо четене, но според мен има доста неща в него, които трябва да бъдат изчистени между първо и второ четене, за да може да имаме един перфектен закон. Какво имам предвид?

При представянето на Закона от министър Георгиев, същият заяви, че за да се правят промени в ал. 4 на чл. 243, идеята била държавните органи, които са подали съобщение за извършеното престъпление, да могат да обжалват съответните актове за прекратяване или спиране на наказателното производство. Изброените от него държавни органи – като Агенцията за държавна финансова инспекция, Комисията за противодействие на корупцията и така нататък, ми се струва, че тук е допусната една неточност, защото всичките тези държавни органи, когато констатират известни нарушения, издават съответни административни актове, а да не говорим за Комисията за противодействие на корупцията, която има разследващи функции и съответно работи под непосредствения контрол и надзор на прокуратурата. Между другото, в същия този Наказателно-процесуален кодекс изрично пише, че прокуратурата е тази, която в наказателния процес защитава интересите на държавата.

Същевременно, вчера имахме заседание на Правната комисия и там в един диалог, свързан с друг законопроект, стигнахме до един извод, че прекаленото разширяване на участниците в един такъв наказателен процес, като главно се имаше предвид именно тези, които са съобщили за извършване на определено престъпление, води до забавяне на процеса, а не до неговото активиране и по-бързо приключване, каквато е идеята на Наказателно-процесуалния кодекс и която, между другото, е една от големите негови слабости.

Затова аз считам и ще направя предложение между първо и второ четене, че присъствието на тези органи в листа, в който се призовават – било то по прекратяване или по време на съдебния процес, защото те трябва да станат след това, ако приемем това изменение, да станат задължителни участници в наказателния процес, изрично ще забави наказателния процес, а техните интереси се защитават, от една страна приехме, че юридическите лица, които са пострадали, да речем, някое търговско дружество, държавно и така нататък, или някое министерство, те се защитават от самото министерство чрез своите представители в наказателния процес, а именно юридическите лица, за които става дума, и разбира се, се представляват техните интереси и се поддържат гражданските искове, които те предявяват в този наказателен процес от представител на прокуратура.

По отношение на участието на прокурора. Може би сте забелязали, че тук става дума не за някаква възможност той да обжалва тези актове, а тук става дума за възможността, когато срокът за обжалване вече е бил изтекъл. И затова аз считам, че такава грешка би могла да бъде допусната при разглеждане на едно наказателно производство – досъдебно, или пък прекратено, върнато от съда и така нататък, но формулировката, която аз намирам в създаването на нова ал. 11 на съответния текст от Закона, е неправилна и неточна. Защото, от една страна, се използва терминът „в изключителни случаи главният прокурор може…“ Говори се за изключителни случаи. От друга страна обаче, веднага след това се казва: в кои, казуално се изброяват тези случаи. Според мен или трябва да бъде едната формулировка – да се каже в кои случаи точно главният прокурор би могъл да има такива правомощия, след като срокът е бил изтекъл, или, от друга страна, да се даде тази по-широка формулировка затова, че в изключителни случаи той може да поиска отмяна на прекратяването или спирането на определено производство.

Аз смятам, че този подход е по-правилен по отношение на това, а вече в тежест на главния прокурор е да покаже пред съответния съд това, че този случай действително е изключителен и че пропускът, който е допуснат, касае изключително важна част, изключително важни – било то държавни, било то лични интереси, в зависимост от това какво е производството. И затова той като върховен ръководител на прокуратурата, защото такава му е функцията, предприема тези действия, но не може и двете да бъдат съвместими в един текст на Наказателния кодекс. Добра е нормата, която предвижда в разпоредително заседание, защото това е текстът на чл. 248, в разпоредително заседание да се премислят някои неща, свързани с това дали някой от подсъдимите лица може да присъства, или не може да присъства там, дали е изпаднал в краткотрайно, или по-дългосрочно отклонение на съзнанието, и невъзможност, която изключва вменяемостта му, или друго тежко заболяване.

Има обаче и тук един проблем. Например в предложението на т. 5 – може да отдели материали за подсъдим, който не се е явил и за който, забележете, говоря най-вече за моите колеги, които са в залата, са неприложими – разпоредбата на чл. 269, ал. 3. За сведение на останалите колеги ще кажа, че чл. 269, ал. 3 предвижда случаите, в които определен подсъдим не е намерен на адреса, оказва се, че е в чужбина, било е направено щателно издирване и така нататък, и така нататък – да се игнорира тази възможност и да минем само на възможността, че той не се е явил на едно от заседанията без уважителна причина и да поискаме тези материали да бъдат отделени от другите, смятам, че е незаконосъобразно. И ако този текст бъде атакуван пред Конституционния съд, той задължително ще бъде отменен, защото по този начин се накърнява правото на подсъдимия, който е един от основните фигури в наказателния процес. А по отношение на останалите, остава общата разпоредба, която всъщност съществува и в момента, а именно тези неща, тези разделяния, отделяния и така нататък, в самостоятелни производства, могат да бъдат направени само и единствено тогава, когато това няма да затрудни разкриването на обективната истина.

И последно, и с това ще завърша, според мен – и това е една голяма болест всъщност на Наказателния кодекс, ние не можахме да направим така, че наказателните производства да свършат в някакъв обозрим срок – било то заради забавяне в досъдебното производство, или пък тогава, когато в самото съдебно производство възникват някакви такива пречки или тупане на топката, както му казваме ние по адвокатски, които водят до това едно дело да се води с много години.

В същия този дебат във вчерашния ден, когато присъства и един от заместник-председателите на Върховния касационен съд, който изрази становище, че връщане на старата процедура от 2010 г., когато след две години заинтересованата страна можеше да иска – било то пострадал или подсъдим, или обвиняем, да иска приключване на едно досъдебно производство, Върховният съд – аз поне така разбирам от нейното изказване, беше затова, че сега съществуващата разпоредба в Глава 26, визирам чл. 368, 369 и 369а, била достатъчно подходяща. Правилният прочит обаче на тези две разпоредби – едната касае какви са възможностите на заинтересованите лица да поискат ускорено развитие на наказателния процес, било то в досъдебното производство или в наказателно такова, са недовършени. Ще си позволя, уважаеми колеги, да Ви прочета края на чл. 368, в който се казва, че такова искане се прави чрез прокурора, който е длъжен незабавно да го изпрати в съда. Съдът се произнася еднолично в закрито заседание, тоест нищо повече от това.

Това производство, тоест непрекъснато да пускаме молби за ускоряване на процеса, съдът да не казва, прокурорът да го изпраща на съда, и той има 15-дневен срок да каже приключете това и това и това действие, това може да продължи двайсет пъти. Няма край на тази процедура, което е един голям недоимък на този закон.

По същия начин стои въпросът и по отношение на чл. 369, когато нещата са в съдебна процедура. По същия начин, когато констатира неоправдано забравяне, съдът в действията си дава подходящ срок за извършване на действието. Определението е окончателно. И след това обаче идва голямата пропаст в ал. 3 – нови изисквания за ускоряване могат да бъдат правени след изтичане. Пак може да ги правим сто пъти, което значи един процес, за който вече е минал около две години и половина, може да продължи още три. Не е това истината. Това е голям пропуск и аз апелирам и към Министерството на правосъдието, а и ние като членове на Правната комисия да направим така, че да допълним тези текстове и да направим така, че Наказателният кодекс да бъде бърз и ефективен. Благодаря Ви. (Смях и ръкопляскания от ПП МЕЧ.)