Тошко Йорданов

Благодаря, госпожо Председател.

Утре е Денят на народните будители и самият факт, че празнуваме това, е доказателство за живия български дух. В сегашните времена нихилизмът, отрицанието като че ли са мода. Те са тренд, но на такъв ден ние българите показваме, че има и по важни неща, че за нас все пак на първо място е духовността.

Денят на будителите като официален празник се приема веднага след Първата световна война, когато България е териториално оглозгана и морално съсипана.

В онази емоционална пустиня хората, естествено, са потърсили утеха в миналото. Първият полъх в тази посока е това, че след катастрофата през 1919 г. потресените столичани отиват за утеха и успокоение не при генералите, не при лъскавите дипломати и помпозни министри, а тихо, кротко и смирено се събират под балкончето на къщата на Дядо Вазов.

През мрачната за победена България 1922 г. Министерският съвет под председателството на Александър Стамболийски обявява 1 ноември за празник. В прокламацията на деня се казва: „Нека денят на Свети Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители, в празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото ни.“

Първата грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейността и творчеството. И да, този ден се превърна в празник за почит на онези българи, които извадиха народа ни от няколковековно мрачно настояще, настояще под чуждо робство, настояще без бъдеще, настояще без надежда. Тези безименни герои бяха свещеници, учители, писари, училищни, читалищни настоятели, хора, които обикновено написваха историята на собствения си род, жития, дамаскини. И това поставя началото на националната ни общност, защото нейният растеж започва от родното място, а патриотизмът започва от бащината къща.

Една идея има стойност и значение само тогава, когато вдъхновява, само тогава, когато пленява душите, а тази идея, този тих, всеобщ анонимен подвиг довежда до конкретни изразители навсякъде. Затова Денят на народните будители е ден на признателност към българското общо книжовно войнство и затова то облагородява и осмисля нашия духовен път.

Паисий Хилендарски е личностният образ на този подем. Всеотдайността на Паисий, Дойно Граматик, Неофит Бозвели, Софроний Врачански и другите ни духовни водачи променя историческата реалност и България пак става земя на книгата и се завръща като такава след векове забвение. Именно това довежда до ярките патриотични дела на българските революционери Левски, Ботев, Бенковски, а тяхната саможертва разпалва порива към свобода в Априлското въстание и ни превръща отново в горд народ.

Често ние се уповаваме на бойните си подвизи в миналото. Те са ни повод за гордост, но едно е да пролееш кръв, друго е да напишеш книга в някоя манастирска килия. И очевидният факт е, че от книгата произтичат по-трайни резултати, отколкото от меча. Затова възникването на този празник – Деня на будителите, показва, че ние сме един значим народ.

Поклон и респект пред делото, живота и духовния подвиг на българските будители! (Ръкопляскания от ИТН.)