Биляна Иванова

Благодаря, господин Председател.

Уважаеми господин Председател, уважаеми дами и господа народни представители! Истината е, че България не е достатъчно социална и солидарна. Ние всички като хора и като общество сме длъжници на най-уязвимите групи от хора в страната.

Едно зряло общество следва да изгради такъв ред, че тези, които се справят по-добре в живота, да помагат на онези, които не могат, защото не сме равни и не сме еднакви. И тук идва нашата роля като политици.

Колкото и несъвършена да е системата, ние сме тези, които непрекъснато трябва да се стремят да я подобряват. Точно защото не сме равни и не сме еднакви и защото дължим това на онези, които търсят протегнатата ръка на държавата, а държавата – това сме всички ние тук, в тази зала, и всички хора извън нея, заедно. Дали обществото ни е достатъчно зряло, не знам, но виждам постъпки в тази насока.

Бюджетът на страната ни винаги може да бъде по-добър, по-справедлив и по-солидарен. Това, което виждаме за 2026 г. обаче, е това, от което обществото ни има нужда, макар и не в мащабите, в които е нужно. Защото обещахме на избирателите си повече грижа за уязвимите групи, повече средства за хората с увреждания, за социално слабите, за пенсионерите, за младите семейства. Но бюджетът на държавата не е брашнен чувал, който да изтупаш и да се намерят средства за едно или за друго. Той се формира от това, което всички ние влагаме в него, и колкото повече влагаме в него, толкова повече възможности ще се откриват пред държавата. А нека не забравяме и че част от това, което влагаме, се връща обратно при нас.

Да, за осигуровките говоря, за минималната работна заплата, за максималния осигурителен доход, защото и трите ни дават права. И ще дам един съвсем обикновен пример за това. Утре някой се разболява и не може да работи. От кого търси помощ? От държавата, разбира се, която е длъжна да му плати обезщетение. И в зависимост от размера на това обезщетение следват две възможни реакции в този някой: ако е малко обезщетението, държавата веднага става лоша, тя е мащеха, само взема, но не дава нищо на гражданите; ако обаче е в сравнително добър размер, то в такъв случай кому е нужно да мисли за държавата?

Истината обаче е съвсем проста, уважаеми колеги, и тя е, че колкото повече един човек допринася, влага, помага на системата, толкова повече той ще получи, когато има нужда системата да му помогне. Затова са важни и минималната работна заплата, и максималният осигурителен доход.

Увеличаването на минималната работна заплата помага на най-нискоквалифицираните работници и служители не само да получат доход, който да гарантира нормално съществуване, но им помага, осигурявайки се върху по-голяма сума, да получат повече като обезщетения и социални плащания в случай на нужда. Същото е и с максималния осигурителен доход.

Хората в момента се сърдят, че държавата щяла да им взема повече. Мен, ако питате, този инструмент дори трябва да отпадне и всеки да се осигурява на толкова, колкото действително получава. Защото само така може да се постигне истинска солидарност и равнопоставеност на гражданите пред държавата и пред закона.

Сърдят се още гражданите, че се вдигат осигуровките, но не знам дали си дават сметка, че това ще им даде по-голяма сигурност и по-голяма стабилност в един по-късен момент от техния живот. Може би го виждат, може би не – по-скоро вероятно не, особено предвид спекулациите, които се чуват и в тази зала, че ще се увеличи сивият сектор. Но тук точно е ролята на държавата – да гледа напред и да се грижи както за настоящето, така и за бъдещето.

И като казах „настояще“, ние обещахме на избирателите си да се грижим за тях и днес, в резултат на съвместните усилия на управляващото мнозинство, вървим все по-уверено в тази посока. Може би не с темповете, с които хората очакват, но с темповете, с които е възможно, за да се осигури стабилност на държавата. Затова днес виждаме в бюджета прилагане на швейцарското правило, което само преди няколко месеца беше застрашено дали изобщо ще се приложи за тази година. Виждаме увеличение с 40% на средствата за хората с увреждания, повишаване на линията на бедност, а последното е изключително важно, защото с нея са обвързани редица социални плащания, а увеличението на линията на бедност автоматично води и до тяхното увеличаване.

Спазихме още и обещанието си за увеличаване на плащанията през втората година от майчинството. И понеже политиците биват редовно обвинявани, че нямат представа за какво говорят, когато става въпрос за жизнени стандарти, социални плащания и обезщетенията, искам да кажа следното. Като майка знам колко е трудно за една млада жена, за едно младо семейство, да реши да има деца днес – да намери подходящия момент, да уцели идеалните условия, да потърси баланса между кариерата и личния живот. Затова в тези случаи държавата трябва да бъде стабилният гръб, на който младите хора да се опрат. Средствата през втората година бяха унизително малко, непроменяни с години. Това беше ужасен сигнал към младите семейства, но днес ние променяме това и показваме, че държавата не е мащеха, а майка и че се грижи за своите деца. Това увеличение е важно за всички жени, които искат да отглеждат децата си до двегодишна възраст.

Важно е обаче да се грижим и за другите – младите майки, които безкрайно обичат децата си, но въпреки това искат да се развиват и професионално и затова не чакат детето да навърши две години, за да се върнат обратно на работа. 75% от обезщетението при предсрочно прекратяване на отпуска за отглеждане на дете може да са недостатъчни според някои, но не са никак малка сума, която да остава в семейния бюджет, която да помогне на младото семейство да отглежда поколението си в една по-добра среда.

И тук за всички популисти искам да кажа следното. Нека не забравяме, че плащането за отглеждане на дете е обезщетение, което цели да замести липсващия доход на лицето, което, вместо да полага труд, отглежда своето дете. Да, държавата трябва да помага на младите семейства, трябва да се грижи за децата, но тази помощ, тази грижа не следва да бъде за сметка на основните принципи на осигурителната система. Нещо повече, казвала съм го и ще го кажа отново: финансовите стимули няма да накарат жената да се върне предсрочно на работа. Ако тя е решила да гледа детето си, и 300% да направим тази сума като обезщетение, ако се върне на работа предсрочно, тя ще си остане вкъщи и ще продължи да си го гледа, защото така е решила. Стимулите трябва да бъдат други и тяхното място не виждам в държавния бюджет, нито в бюджета на ДОО, а в другите законодателства.

И последно, колкото и да се радвам, че постигнахме увеличенията, които виждаме днес в бюджета, иска ми се в него да видя и още нещо – увеличение на еднократната помощ при раждане на дете, която със своите, мисля, че са 370 лв. в момента, е крайно недостатъчна за посрещане на първите нужди при появата на нов живот. И искам от тази трибуна да се обърна към колегите – да потърсят възможност за увеличение и на тези средства в бюджета.

Уважаеми дами и господа, ние всички сме длъжници на най-уязвимите групи в страната. За зрелостта на обществото съдим по това как всички ние се отнасяме към тези, които имат нужда от най-много помощ. България може да бъде по-солидарна и по-справедлива. Първите крачки вече ги правим. Благодаря. (Ръкопляскания от „БСП – Обединена левица“.)