Лариса Савова

Уважаема госпожо Председател, народни представители! Тази декларация е за оставката на омбудсмана на Република България и неговата заместничка и за системното овладяване и обезсмисляне на институциите за защита на правата. Тя не е емоционална реакция, тя е извод от поредица проверими факти, които показват пълна институционална абдикация от страна на органи, създадени да защитават основните права на гражданите и децата.

Ще Ви запозная с две истории от последните дни. Първата е хронология на едно бездействие с фатален край. На 27 ноември 2025 г. омбудсманът на Република България е официално сезиран за непосредствен риск за живота на лишен от свобода, намиращ се под пълния контрол на държавата. Сигналът съдържа конкретни медицински данни: тежко хронично сърдечно заболяване, механична аортна клапа, имплантиран кардиовертер дефибрилатор, необходимост от постоянна антикоагулантна терапия и задължителен лабораторен контрол, който в мястото за лишаване от свобода не се осъществява. Посочено е, че в затвора липсва лекар и че здравословното състояние на лицето видимо се влошава. И това не е общо оплакване.

Вчера и миналия ден от администрацията на омбудсмана ме заляха с телефонни обаждания и отговори, вследствие на мои телефонни обаждания, които останаха без отговор, и второ писмо от тях от 12 декември. Само че фаталният изход вече е настъпил! Обясненията не бяха доказателства за упражняване на конституционна и международноправна функция, а демонстрация на институционално отбиване на номер, при което животът на лишен от свобода е сведен до входящ номер, електронна поща и изпратена препоръка. Омбудсманът описва кореспонденция, дати и административни действия, но не упражнява нито един реален превантивен механизъм, какъвто му е вменен по силата на Факултативния протокол към Конвенцията против изтезанията. Вместо незабавна намеса, независимо медицинско становище и публична аларма при риск за живот, институцията се задоволява с препредаване на уверенията от същата администрация, чиято дейност следва да контролира. Признават се системни дефицити в медицинското обслужване в затворите, хроничен недостиг на лекари и затруднен достъп до специалисти, но в същото време се отрича институционалното бездействие в конкретния случай, завършил със смърт. Това вътрешно противоречие разкрива същността на проблема. Превантивният механизъм знае, че системата не работи, знае, че препоръките му не се изпълняват, и въпреки това продължава да симулира дейност, докато рискът се материализира в трагичен резултат.

По този начин омбудсманът не предотвратява нечовешко и унизително отношение, а го нормализира чрез административен език и постфактум оправдания. Когато институцията е уведомена за опасност за живота и не действа решително и своевременно, тя носи отговорност независимо от броя на изпратените писма. Тези оправдания не опровергават обвинението за институционално бездействие, те го доказват. На 10 декември лицето умира, след като е транспортирано между лечебни заведения при неясни и противоречиви обстоятелства. Администрацията го е третирала като лице без близки, въпреки че има живи родители, брат, дори и дъщеря, която е малолетна. Близките не са своевременно уведомени. До момента липсва ясна информация къде точно е настъпила смъртта, кой лекар я е констатирал, какви медицински действия са предприети и въз основа на какви документи. На близките им беше отказан дори входящ номер, когато искаха да подадат жалба в прокуратурата. Те търсиха трупа на сина си цял ден и не можаха да го намерят! А когато го намериха, картината, която видяха, беше страшна! Това е мистериозна смърт на човек, лишен от свобода. Човек, който е оставен на произвола на институционална екзекуция.

Фактът е един. Смъртта настъпва след подаден сигнал и при пълно институционално мълчание. Когато омбудсманът не защитава, правата остават без носител.

Ролята на омбудсмана не е консултативна и не е символична. Тя включва активна намеса, особено когато става дума за лица под държавен контрол и с риск за живота и здравето.

В този случай омбудсманът и неговият заместник не са изпълнили нито задълженията си за реакция, нито задълженията си за отчетност. След настъпилата смърт не последва публично обяснение, не беше поета отговорност, не беше направена самостоятелна проверка.

Вторият случай е казусът с българските деца във Франция. Повторение на същия модел на институционално бездействие на институцията на обществения защитник – омбудсмана. В същия период българската държава е изправена пред тежък международен случай с тези две деца, които са на 8 и 10 години. Те са изведени от семейството им във Франция, като Апелативният съд в Париж потвърждава мярката и предоставя родителските права на френската служба, която е като нашата Закрила на детето. Децата са здрави. Налице са доказателства за силна емоционална връзка между тях и родителите, както и за ясно изразена воля на родителите те да бъдат върнати при тях. Въпреки това в момента се подготвя настаняването им в институция за лица с физически и психически увреждания с квалификация „бавноразвиващи се“ и се планира принудително лечение. Особено тежък и показателен за пълния институционален разпад е този случай – вместо държавата да действа с максимална активност, както изисква конституционното й задължение да закриля своите граждани в чужбина, и особено децата, Министерството на външните работи също демонстрира странна, граничеща с цинизъм, пасивност. Въпреки че децата са здрави и съществуват данни за силна емоционална връзка с родителите и че има доказателства за ясно изразена воля да бъдат върнати в семейството си и се подготвя тяхното институционализиране като бавноразвиващи се, българската държава пак не заема ясна, активна и защитна позиция. Вместо дипломатически и консулски натиск, вместо координация между институциите и настояване за спазване на международно признатите права на детето, Министерството на външните работи се ограничава до формални отговори и фактическо прехвърляне на отговорността върху адвоката по делото.

Това поведение представлява перверзия на самата идея за външна политика. Министерство, което съществува, за да защитава българските граждани зад граница, се превръща в наблюдател на тяхното институционално смазване.

Още по-тревожно е, че в момент, в който френската служба „Зарила на детето“ вече разполага с родителските права и подписва документи от името на родителите, българската държава не предприема спешни действия, въпреки реалната опасност от необратими последици за психиката и развитието на децата. Това е абдикация от държавност, това не е просто бездействие!

Френската служба подписва документи от името на родителите, след като съдът ѝ предоставя родителските права. И отново омбудсманът отсъства!

Домовата книга за резервни премиери е като механизъм за обезвреждане на институциите. Тези два случая не са случайни. Те показват един и същ институционен модел. Модел, при който органи, призвани да защитават правата, се превръщат в пасивни наблюдатели, за да не влязат в конфликт с изпълнителната власт. Тъй наречената домова книга за служебни примери се превърна във фактор за институционално снишаване. Когато една длъжност започне да се възприема като вход към служебната власт, тя престава да бъде независима.

Резултатът е ясен: права без защита, деца без държава, граждани без последна инстанция, нация, която очаква поредния зависим да оглави правителството. При тези факти политическият извод е неизбежен: омбудсман, който не реагира при сигнал за риск за живот на затворник, и омбудсман, който не защитава българските деца в чужбина, не изпълнява функциите си.

Най-отвратителното в този модел не е самото бездействие, а причината за него. Причината е проста, цинична и видима за всеки. Институциите, призвани да защитават права, са превърнати в чакалня за премиерския пост в мръсната стая на зависимостите. Омбудсманът и неговата заместничка не действат не защото не знаят, а защото чакат – чакат да не разгневят, чакат да не се конфронтират, чакат да не застанат срещу политически субекти, които държат ключа към служебната власт.

В този порочен механизъм човешкият живот, детската съдба и основните права се превръщат в разменна монета срещу шанса да бъдеш вписан в домовата книга и евентуално изваден от нея като приемлива фигура за служебен министър-председател. Това не е неутралитет, това е политическа продажност под прикритието на институционална независимост! Когато омбудсманът мълчи при сигнал за риск за живота, когато отсъства при отнемане на български деца, това не е случайно стечение на обстоятелствата, а съзнателен избор – избор да не защитаваш, за да не си неудобен, избор да не действаш, за да останеш в играта. Така институцията престава да бъде защитник и се превръща в активен елемент от механизма на овладяната държава. Този механизъм обслужва политически субекти с вече напълно дискредитирана легитимност, които търсят не обществено доверие, а послушни фигури за служебна власт.

Това е моментът, в който не просто една институция е компрометирана, а самата идея за държавност е унижена.

Затова настояваме за:

- незабавна оставка на омбудсмана на Република България и неговата заместничка;

- незабавно изслушване на министъра на външните работи в оставка в Народното събрание относно предприетите и непредприетите действия по случая с децата във Франция.

И последно: настояваме за ясен политически ангажимент за прекратяване на практиката институциите за защита на правата да се използват като резервна скамейка за служебната власт. Благодаря. (Ръкопляскания от парламентарната група на ВЕЛИЧИЕ.)