Тома Биков

Уважаема госпожо Председател, уважаеми колеги! Всяка година на тази дата, на 1 февруари, четем декларации от тази трибуна в една или в друга посока. Има винаги дебат в обществото, кога по-силен, кога по-слаб, кои са добрите, кои са лошите. Но сякаш разглеждаме тази и не само тази дата, а повечето дати, които отбелязваме с декларации, като някаква дата сама по себе си, като някакво събитие, което е дошло от нищото и е заминало в нищото. И ние тук по един антикварен начин целим да го съхраним – паметта за него, да не се забрави. А всъщност не помним или най-малкото не сме в състояние да свържем собствената си история, която през 20 век е пълна с кръв не само във войните, в които сме участвали, но и в една тенденция на политическо насилие, която съществува в България от края на Първата световна война и стига до 1989 г., когато започва така нареченият провален преход, както често се казва от тази трибуна. Този провален преход, който успя да прекрати политическото насилие в България. Огромно достижение на тези, които участваха след 1989 г. в политическия процес, от всички страни на политическия спектър.

1 февруари 1945 г. е символ на ескалацията на едно политическо насилие, което започва, както казах, с края на Първата световна война, с правителството на Александър Стамболийски, което започва да разрушава, така или иначе, крехкия правов ред с предизвикване, забележете, на Референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи. Благодарение на този референдум в ареста без съд и присъда са вкарани хора като Александър Малинов – обявилият независимостта на България петкратен министър-председател и бивш адвокат на Александър Стамболийски по неговото дело, по което той е съден по време на Първата световна война заради отказа си да подкрепи участието на България в нея. Следват два държавни преврата, суспендиране на Търновската конституция, практически гражданска война след 1923 г., а защо не и преди това, и военни управления.

Към 1 февруари 1945 г. България вече е преживяла трети преврат и суспендирането на Търновската конституция не е прецедент. То се е случвало многократно през предишните 60 години. Защо казвам това? Защото когато суспендираме правовия ред, това води до политическо насилие и дати като 1 февруари са по-скоро закономерност, отколкото някакво извънредно събитие. Първи февруари има перспективи. В него участват на страната на тези, които преди малко бяха наречени палачи, но на тяхна страна участват и хора като Никола Петков и неговите последователи. Малко по-късно те стават жертва на същата тази тенденция. А самият Никола Петков е съден, забележете, от Трайчо Костов. Малко по-късно и Трайчо Костов е убит.

Този извод, който трябва да си го направим тук, в тази зала, е много важен, защото ние сме пряко заинтересовани от тези процеси като хора, които се намират в политическа позиция. Когато започне такъв процес и ти участваш в него, няма никаква гаранция, че ти няма да си следващата жертва. Затова тази дата не само трябва да бъде помнена, но трябва да бъде и осмисляна, заедно с целия контекст, в който тя стои и лежи.

Впрочем, част от осъдените от Народния съд – първата група, които са осъдени от Народния съд, също като участници в политическия процес, са участвали в подобни действия преди 1944 г. Това обаче не означава, че случилото се или възмездието, както често се определя от тези, които стоят на страната на Народния съд, че възмездието е правосъдие. Възмездието и отмъщението не могат да бъдат правосъдие и както казва Николай Бердяев: „Революциите не отменят злото, а само го подреждат по нов начин“. Затова е много илюзорно, че когато въздадеш възмездие, отмъстиш на онези, които мразиш, ще получиш нещо добро. Напротив, съдът на историята, независимо кога, ще произнесе своята присъда, а цената, която бива платена винаги за подобни импулси, се плаща в кръв. И тя е много тежка за цялото общество. Затова и в началото казах и споменах датата 1989 г. И пак ще повторя за този лош и провален преход, който обаче постигна основните си цели. А неговата основна цел беше той да бъде мирен, той да не започне с масова репресия и отмъщение срещу предишния режим. Нещо, което и до ден днешен някои групи хора, може би и с основание, определят като несправедливост. Да, несправедливост имаше. Но беше запазен и мирът. Не беше допуснато тази спирала от 70-годишно политическо насилие да бъде продължена и благодарение на това България днес е не само мирна, но аз твърдя и сравнително просперираща държава от гледна точка на региона, в който живеем, и ако се сравним с други държави, които не успяха да съхранят мира.

На такива дати би трябвало да оценяваме не само какво се е случило, но и какво би могло да се случи, какви рискове сме предотвратили през 1979 г. и да отдадем не само памет и почит на жертвите, но и да отдадем дължимото на онези, които са участвали в прекратяването на този исторически процес, а те са представители на всички политически сили, които са постигнали консенсус за това, че този тип политическо поведение трябва да бъде прекратено.

Аз се надявам да помним това и да не позволяваме на собствените си страсти и емоции да ни водят към дати като 1 февруари 1945-а, като 1923-а, като 1917 г., да не позволяваме да стигаме до или да връщаме този импулс, който не бива да го подценяваме. Той съществува във всеки един от нас – желанието да преследваш политическия противник, и всички сме изкушени, и това изкушение трябва да бъде наша основна цел на вътрешна борба и на разбиране, че с подобни актове няма да постигнем нищо добро за България. Благодаря Ви. (Ръкопляскания от ГЕРБ-СДС.)