Бранимир Балачев

Уважаема госпожо Председател, уважаеми колеги, използвам началото на дискусията по Закона за изменение и допълнение на Закона за адвокатурата, защото искам да направя една ретроспекция – кое всъщност налага да се направят тези промени, които аз съм гарнирал в общо девет точки. Тоест в девет направления на сегашния закон за адвокатурата ние искаме да направим съответните изменения и допълнения, които да отговарят на днешния ден. И веднага искам да кажа на всички колеги, не само на тези, които са юристи, не само на тези, които са членове на Правната комисия, а на всички колеги, че Законът за адвокатурата не е политически закон. В адвокатурата няма политика. И затова аз ще помоля, след като приключа своето изказване, всички колеги да подкрепят тези предложения, които сме направили и са предложени на Вашето внимание на днешното пленарно заседание за изменения и допълнения, да бъдат одобрени с гласуване с положителен вот.

Защо казвам това? Защо смятам, че в Закона за адвокатурата няма политика? Няма политика, уважаеми колеги, защото адвокатурата е единствената професия, ако мога така да се изразя, която е визирана в Конституцията на Република България. В чл. 134 изрично е казано, че адвокатурата е свободна, независима и самоуправляваща се, но аз обръщам Вашето внимание не само на този текст, а на ал. 2, където се казва – тя е ангажирана да подпомага гражданите и юридическите лица при защита на техните права и интереси. Тоест, цялата процедура по работа на адвокатурата като защитник на правата на българските граждани, на българските и на чуждестранните юридически лица е насочена към защита на техните интереси.

Има ли нужда, първо, от промяна? Безспорно има нужда от такава промяна, защото това, което виждаме към настоящия момент, определено не отговаря като качество на предлаганата от адвокатурата защита, поради това че... И ще направя една кратка ретроспекция относно това как се е движела адвокатурата за последните 30 години. Историята сочи, че към 1991– 1993 г. в България имаше около, казвам „имаше“, защото аз съм член на адвокатурата от 1988 г., имаше около 2000 – 2500 адвокати, разпределени в съответните адвокатски колегии в окръжените градове на Република България. След промените от 10 ноември, понеже някои тълкуват, че е свободна, независима и самоуправляваща се, решиха, че всеки, който иска, би могъл да стане адвокат, стига да представи диплом за висше образование, за завършено висше юридическо образование. В следващите години напливът не беше толкова голям, но той се увеличи със създаването на безброй юридически факултети в различни университети с друг профил в Република България – от Монтана до Малко Търново и от Петрич до Каварна. Тогава всъщност започна и масовото преселение на всички юристи към адвокатурата. И от около 2000 души, които според мен съвестно си изпълняваха задълженията на защитници на правата и интересите на гражданите и юридическите лица, набъбнахме към днешния ден на 14 000. Но ако сте говорили с колеги адвокати, те ще Ви кажат, че тези 14 000, тоест около 10 пъти повече от това, което са били към 1984 – 1985 г., около 70-80% от тях реално едва съществуват. А това, че едвам съществуват, води до това, което преди малко каза и колегата Стоев относно извършване на действия, които са, първо, най-малкото административно недопустими. Да не говоря, че има чести случаи и когато се прекрачва границата на правната дейност с тази на престъпната такава. Което говори за това, че този брой, очевидно допуснат в адвокатурата по този начин – а именно свободно с представяне на една диплома, без проверка на знанията, без проверка на морално-волевите качества от съответния адвокатски съвет, не води и не доведе до положителна промяна в адвокатурата.

Много трудно, много трудно – вече може би поне пет-шест години, Висшият адвокатски съвет и повечето адвокатски колегии на територията на Република България се опитват да направят промени, които да издигнат ролята на адвокатската професия на необходимото според чл. 134 от Конституцията ниво. Но срещат силния отпор именно на хора, които считат, че адвокатурата е място за печелене на пари, а не място, където трябва професионално да се защитават интересите и на гражданите, и на физическите, и на юридическите лица. Затова аз подкрепям започналия процес, защото това, което сме предложили тук като промяна в Закона за адвокатурата, е само една част от това, което е необходимо да се направи, за да може тя да възвърне този си облик и званието „адвокат“ да добие тази престижност, която според мен като човек, който 38 години е прекарал в тази професия, е необходимо. Тоест адвокат да звучи гордо – бих цитирал така, преименувал едно изявление, част от едно стихотворение. Така че, пак се връщам на това, че този закон не е политически. Този закон трябва Вие да го прегледате, уважаеми колеги, откъм страната на това, че адвокатурата към днешния ден не успява в цялост и в пълнота да изпълни тези си ангажименти, които ѝ възлага Конституцията.

Какви са промените, които предлагаме в днешния ден? Госпожо Председател, ще взема кратко отношение по текстовете, за да не вземам отношение след това.

На първо място, това е срокът за възстановяване на статута на адвокат, който е бил отстранен заради дисциплинарни нарушения. Множество са такива неща. С години се точат някакви дела, първо в Адвокатския съвет, след това във Висшия адвокатския съвет, след това в Административния съд и така нататък. И общо взето, докато се точи тази процедура, срокът, който беше определен до момента, вече изтичаше. Но тук въпроса аз го поставям от друг ъгъл. Дали въобще трябва ние да бъдем строги и безжалостни към тези наши колеги, които по една или друга причина са позорили нашата професия? Защото на колегите сигурно е ясно, но ще кажа и на Вас: има фрапиращи нарушения – от това да се крадат средства от защитавани лица, от това да се предават интересите на граждани, повереници, юридически лица. Какво ли не сме виждали, за съжаление, в нашата професия, което определено прави така, че думата „адвокат“ да не звучи гордо, ами да звучи обидно. Аз лично, а надявам се и всички български граждани, нямаме нужда от това нещо. В тази връзка аз считам, че ако все пак е недопустимо да ги лишим от възможност да упражняват тази професия завинаги, то поне бихме могли да направим този срок достатъчно дълъг, и това да бъде част от това дисциплинарно наказание, което те са получили от съответната адвокатска колегия, заради извършените от тях нарушения на Закона за адвокатурата и другите нормативни актове.

Ние предлагаме това нещо в чл. 5, ал. 2, т. 4. Моето предложение е този срок да бъде пет години. Пет години този човек, който е опозорил лобито на адвоката, не трябва да заема тази длъжност и да продължава да раздава в кавички, и да защитава каквито и да било права и интереси, защото той вече веднъж по една или друга причина е нарушил това си задължение.

На второ място е това, което повдигна колегата Стоев преди малко. Това е въпросът да има ли изпит или да няма? Един от големите проблеми, уважаеми колеги, на адвокатурата в днешния ден е, че на базата на, така, урбулешкото приемане на адвокати с диплома за завършено висше юридическо образование, без проверка на техните знания и както казах преди малко: на моралните им качества в адвокатурата, за съжаление, има много колеги, които нямат нужните познания и нужния правен капацитет, с който да бъдат в помощ на българските граждани и юридическите лица.

Затова аз считам, че изпитът за влизане в адвокатурата трябва да стане задължителен за всички. Не трябва да се правят компромиси нито за съдии, тоест за магистрати като цяло, въпреки че знам – тези дни от Комисията, която имахме преди няколко дена, до ден днешен непрекъснато звънят магистрати – кой на по-висша, кой на по-ниска длъжност, и желаят този текст да отпадне, за да могат те виртуално, ако не могат да се реализират в съответната магистратура, да намерят пристан в адвокатурата. Изпитът не е лишаване от право да бъдеш адвокат. Изпитът е проверка на твоите знания. Ти можеш да си бил съдия по административно дело, но да нямаш понятие нито от ДОПК, да нямаш понятие нито от ГПК, да нямаш понятие що е делба, що е развод и така нататък, защото си се занимавал години наред с едно и също нещо.

И още нещо. Тези колеги магистрати, които са си гледали добре работата като такива, се пенсионират на 65 години. Процентът на станалите адвокати след навършване на тези година е по-малък от 0,5%. Толкова са магистратите, които са се пенсионирали и са пожелали да бъдат в адвокатурата наново. А тези, които са били отстранени, аз считам, че нямаме основание за това, че е бил 5 или 10 години прокурор, ние да му даваме отворена врата и за разлика от всички останали, да влиза в адвокатурата.

По същия начин трябва да се проверят знанията и на юрисконсултите. Да си юрисконсулт не е обида. Напротив, това е също една правна дейност, която заслужава нужното уважение. Но адвокатурата има много широк спектър на защита на правата и интересите на гражданите и юридическите лица – от административноправно, през наказателно, през гражданско, през търговско, през нотариално, през изпълнително и каквото си искате право. И ние сме длъжни, тоест съответните адвокатски колегии, когато приемат някой, да проверят неговите знания, а това става чрез изпит. Да, нашият изпит е тежък. Знам го от опита на мои колеги, които в момента работят с мен в една адвокатска кантора, които въпреки познанията и въпреки работата в кантората години наред, се наложи да се явяват по един и два пъти, докато успеят да преодолеят тази бариера. Така че не смятам, че трябва да правим каквито и да е било компромиси в тази насока. Нека този, който знае и може – добре дошъл, заповядай да получиш адвокатската карта и да бъдеш един от стожерите в защита на интересите на гражданите.

По отношение на особения представител. Аз подкрепям това, което сме предложили в чл. 36а, като имам една-единствена забележка по отношение на така наречения принцип на случайното разпределение. Казах го на Комисията – не си спомням дали, мисля, че не се прие, или не се гласува, не си спомням, честно казано, но моето възражение не е за това, че съм против случайния принцип на разпределение, а защото в залата съм виждал много колеги, които хабер си нямат от определена материя, явяват се там просто защото бутонът е стигнал на тяхното име, идват там и се чудят какво да кажат. И се сещате с каква ирония, с каква подигравка и прокурори, и съдии се отнасят към такъв колега. Така че тук бихме могли да помислим за това – по какъв начин за определени особени представители по особено тежки дела трябва действително да се подбират хора, които да бъдат полезни, а не просто да бъдат структура, защото законът изисква, ако не намериш един човек някъде, ти да му назначиш особен представител.

По отношение на посредника и рекламата аз съм твърдо против. Колегата Стоев преди малко каза, че имало регламент. Знаете ли къде е този регламент, уважаеми колеги: в сферата на търговията и услугите, и някъде отдолу в този регламент да напише и нас. И ние понеже бяхме в наказателна процедура, и понеже трябваше да усвоим средства, тъй като държавата – едни видни управляващи, ни оставиха в изключително тежко финансово състояние, се наложи да приемем тези неща в тази комисия по индустриална и така нататък – Комисията по търговията и услугите, но това за адвокатурата не става. И тук с колегата съм съгласен – няма как да имаш посредник. Посредник значи… (Реплики.)

Някой се опита да ми възрази, че не бил комисионер. А какъв е? След като му се дължи някакво обезщетение – дали ти трябва да му дадеш обезщетение като защитник или там повереник, или някой друг трябва да му го плати? Кому е необходимо всичко това?! Или той трябва да занесе, както се говори, въпреки че аз съм твърдо против и смятам, че дори и да има такива случаи, те са единици, да занесе едни пари от едно място на друго място. Такива посредници – благодаря!

Същото се отнася за рекламата и посочих един пример. Пътувах по магистралата от Бургас за София и някъде около Асеновград ли беше, имаше една голяма реклама, един билборд, на който един колега, не го знам кой е, казваше: „Аз съм!“. Човекът едва ли не е Гай Юлий Цезар. Това е глупаво. Всеки един адвокат, всяка една адвокатска кантора си има страница в интернет, където пише кой какъв е, къде е, кога е завършил, какъв му е стажът, къде специализира и така нататък, и така нататък. Ето това е напълно достатъчно, за да бъдеш разпознат от всички останали хора. А разпознаването, уважаеми колеги, става като те чуят в залата, след това идват на опашка при тебе. Това е истинската реклама. Всичко останало са потрошени грешни пари. Така че аз по отношение на чл. 41 и 42 твърдо съм гласувал и ще гласувам против.

И завършвам с Общото събрание, с което приехме, че гласуването трябва да бъде лично. (Председателят дава сигнал, че времето е изтекло.)

Приключвам.

Знаете ли, имаше в събота Общо събрание на адвокатурата във Варна. При 1100 регистрирани адвокати на онзи принцип, с който започнах изказването си, напливът, който беше даден тогава, и куцо и сакато станаха адвокати, се явиха около стотина човека. Една десета идва на отчетно-изборното събрание, и някои идват с пълномощни и ще гласуват за председател на Адвокатския съвет. Пък аз съм дал пълномощно – юристите знаят, пълномощното трябва да бъде конкретно, или трябва да бъде: гласува за еди-кой си и така нататък, а пък те са бланкетни. Така че нека да направим така, първо да се мобилизира присъствието – трябва да търсим начин. И тук отговорът на Висшия адвокатски съвет беше, че всяка адвокатска колегия има право да взема свои правила в тази насока и което е по-важно – това е de lege ferenda, т.е. в бъдеще време – това за електронното гласуване. Така че още веднъж, колеги, моля Ви, гласувайте, това е професионален закон и закон за защита на гражданите. Благодаря Ви.