Андрей Чорбанов

Благодаря Ви, господин Председател.

Уважаеми колеги! Аз ще говоря по параграфи и точката, касаещи броя на избирателните секции. Като че ли това е ябълката на раздора, това е големият спор и това е нещото, за което решението не е просто. Мненията са много, има доводи и в двете посоки и всяко от тях ще споделя с риска да не бъда харесван и от двете спорещи групи.

Ще започна с това, че сигурно в тази зала има няколко човека, които са гласували в чужбина. Аз съм един от тях. През далечната 1997 г. работих в Утрехт. Отидох да гласувам в Хага. Единственото място, на което можеше, беше българското посолство, след което, отивайки там следобеда, се оказа, че то вече е затворило, защото няма повече интерес, нямало записани повече хора, така че не можах да упражня правото си на глас. Но по същество.

Ужасяващо донякъде е, че в днешния дебат основните доводи „за“ и „против“ бяха за това кои привърженици ще бъдат ограничени, кои привърженици на партии ще бъдат съответно стимулирани да гласуват в чужбина, а би трябвало дебатът да бъде безпристрастен, да става дума за правата на българските граждани, така че всеки един от тях да може да упражни своето право.

Както стана дума, конституционно право е на всеки един гражданин да гласува. Разбира се, живеещите в България имаме тази привилегия да гласуваме по местоживеене, по адрес, който най-често е в секция, която е много близо до нас. Естествено е, че всеки, който е заминал за чужбина, живее с мисълта, че много от правата му ще бъдат ограничени, няма как да гласува в безкрайна близост до мястото си на живеене, което ще представлява интерес. Затова и започнах с примера с моето гласуване в Холандия.

Естествено е, че ограничаването на броя секции в някаква степен ограничава правата на българските граждани, но също така българските граждани по дефиниция знаят, че живеейки в чужда страна, те не могат да упражнят много от гражданските права, които ние имаме тук, не могат да ползват много административни услуги, които са все още на хартия, не могат да ползват много от нека да кажем, наши изконни добродетели, които съблюдаваме в празници, не могат да ползват „Български пощи“ като символ на надеждността и така нататък. Естествено, че – лично мнение, всеки, който иска да гласува, ще намери начин да го направи или почти всеки, но истината е тази, че всъщност много малка част от българите, които живеят в чужбина, упражняват правото си на глас. Това са от 6 до 8% като цяло.

От друга страна, винаги е имало дискриминация спрямо хора, живеещи в държави без уредени дипломатически представителства, без много възможности за организиране на избирателни секции и тези хора по дефиниция са дискриминирани. Какво е правото да определим коя дискриминация е повече – това на 1000 души, или това на 10 души? Според европейското право дискриминацията на всеки един човек е толкова важна, колкото и дискриминацията на обществото като цяло, така че тук ще дам няколко конкретни примера.

Имаме десетки хиляди български граждани в Република Северна Македония. Никой не го спомена. Ще има ли там проблеми с опашки, ще има ли там проблеми с избирателните секции? По скоро не. Огромната част от тези хора, ама наистина огромната, няма да гласуват и затова и не се коментира, и не се говори. Там никога не е имало проблем с липса на достатъчно избирателни секции.

Миналата седмица мой колега от БАН замина за остров Ливингстън. Там има голяма група българи. Не знам как ще организират правото си на глас.

Имам колега в Кобе, в Япония. Той трябва да пътува до Токио, за да може да гласува. Това са часове, часове с влака стрела или със самолет. Също е дискриминиран.

Имам колега, преподавател в университета на Тринидад и Тобаго. Там никога не е имало възможност да гласува просто защото нямаме представителство, в което да се организира такава избирателна секция, така че и този колега ще бъде дискриминиран.

Имам колега в Калгари, Канада. Също няма да може да гласува. Имам колега, който живее в Роторуа – това е в Нова Зеландия. Трябва да отиде до Окланд или Уелингтън. И в двата случая това е на практика почти невъзможно. Имам колега професор в университета в Тайпей. Там по чисто политически причини няма как да бъде организирано такова гласуване и всички тези хора са дискриминирани.

Така че, когато говорим за дискриминация, е хубаво да погледнем и цялото, цялото нещо, цялата дискриминация и дали всъщност можем да дадем по дефиниция право на всеки български гражданин да гласува за себе си. Всички тези доводи обаче нямат значение по начина, по който ще гласувам аз на този избор, защото принципът е съвсем друг.

Това, което научих в шест Народни събрания като народен представител, е, че в последните дни и месеци преди избори се гласуват най-клиентелистките, най-безпринципните форми на гласуване. Именно това е причината по никакъв начин да не подкрепя каквито и да е промени в Изборния кодекс, касаещи правото не само на гражданите, но всички промени, поради идването на нови избори. Гласуването на Изборния кодекс би трябвало да бъде задължителен приоритет на едно Народно събрание в началото на неговия мандат, за да се избегнат всякакви такива недоразумения, за които впоследствие ще съжаляват и народните представители, които са го гласували, и българските граждани. Благодаря.