Йордан Цонев

Уважаема госпожо Председател, уважаеми колеги!

Днес е денят, в който се покланяме пред паметта на може би най-величавия българин – Васил Иванов Кунчев – Левски. Спорът дали е вчера, дали е днес, или утре, е абсолютно от никакво значение, когато става въпрос за личността на този, който е бил символ на водачеството, символ на чистотата за поколения българи. И всички сравнения, дори тези, които правим днес от тази трибуна, с Левски, са, меко казано, нелепи. Дори когато казваме, че сме недостойни за него, това е малко.

Левски може да бъде сравняван само с християнските апостоли. Преди да стане водач на комитети, той е йеродякон Игнатий – ръкоположен, обучаван в богословие, служил в храма. Да припомня: дяконът в църквата е служител на олтара, пазител на реда, посредник между свещенодействието и народа.

Йеродякон Игнатий напуска расото. При него обаче няма бягство от вярата, има пренасяне на служението. Той заменя расото с хайдушко облекло, кандилницата – с комитетска мрежа, амвона – с българските села, но запазва моралната строгост, отказа от лична облага, убеждението, че делото е по-голямо от човека, за да стане Апостола на свободата – Левски. Това е апостолският дух.

В християнството думата „апостол“ идва от гръцки – „апостолос“, и означава пратеник – някой, който е изпратен. В християнството това е човек, изпратен със свидетелство, а не със сила, с истина, а не с власт, с жертва, а не с облага. Апостола върви преди другите и поема риска; носи вест, която не е негова лична, а служение; приема страдание без озлобление; свидетелства с живот, не само с думи.

Християнският апостол не търси за себе си спасение, а свидетелства докрай, Левски не приема помилване, не предава другите, не търси изход за личния си живот. Той остава верен до бесилото. В това има евангелски паралел – не като богословска аналогия, а като етичен образец на саможертва, защото той обикаля като апостолските мисионери, основава общности, комитети, както апостолите основават църкви, проповядва идея за свобода, основана на равенство и справедливост, живее бедно и умира сам.

Титлата, която му е дадена – Апостол на свободата, не идва от държава, нито от институция. Тя идва от народната памет, която се усеща като духовна мярка. И когато българският народ нарича Васил Левски Апостол на свободата, това не е поетична украса – това е духовно разпознаване. Поклон пред светлата му памет! (Ръкопляскания от „ДПС – Ново начало“.)