Лариса Савова

Уважаема госпожо Председател, колеги народни представители! Днес ще говоря не само като народен представител, днес ще говоря като майка, защото зад Белгин не стои казус, а стои дете. Дете, което е търсило да бъде чуто, и което държавата не е успяла да защити. Фактите са тежки и те вече са установени. Получих 27 страници констативен протокол от МОН и 21 страници отговор от РУО.

В училището е имало механизми за превенция на тормоз, но те не са били прилагани реално. Няма воден дневник на случаи с тормоз, няма протоколи от работещи комисии, няма регистрирани сигнали, въпреки че напрежението е било известно на всички. Анкетираните учители признават, че са знаели за проблеми в отношенията между учител и ученици. Учениците разказват за нещо още по-тежко, че това не е било единичен конфликт, а години на напрежение. По техни думи Белгин е бил системно унижаван пред класа, подиграван, прекъсван, посочван за пример, но не за успех, а за назидание. И най-болезненото – много от децата са знаели, знаели са, че има проблем, виждали са какво се случва, но са мълчали. Мълчали са, не защото са безучастни и безчувствени, а защото са били деца. И в анкетите се появява едно – страх, страх да говориш, страх да застанеш до него, и страх, че утре ти ще си следващият. Часове, преди да сложи край на живота си, по време на комисия, така наречена, организирана от учителите, той се обръща към своите съученици и им казва: разбирам защо не ме подкрепихте, разбирам, че го правите от страх. И когато в едно училище страхът стане по-силен от гласа на децата, тогава вече не говорим за конфликт, а говорим за среда – среда, в която едно дете може да бъде унижавано години, а всички около него да свикнат с това, да го нормализират, да мълчат и да се научат да гледат настрани. И точно това е най-страшното.

Не само, че едно дете е страдало, а че е страдало дълго, и че твърде много хора са знаели, но никой не е успял или не е посмял да го спре. И след трагедията родители подават писмени заявления, че не искат определени учители да преподават на децата им. Това не е обаче внезапен срив, това е натрупване. И тук идва най-тежкият въпрос. Не какво е написано в протоколите, а какво е било преживяно в душата на това дете. И като майка си задавам един въпрос, който не ми дава покой. Ако това беше моето дете, щях ли да приема обяснението, че няма подаден сигнал? Вие щяхте ли да го приемете? Държавата е създадена не да пази процедурите, а да пази децата. И когато едно дете си отиде, не трябва първо да питаме кой е виновен, а къде бяхме ние? Къде бяхме, когато е страдал? Къде бяхме, когато е мълчал? Къде бяхме, когато той е имал нужда някой да застане зад него?

И не искам тази декларация да бъде само няколко минути съчувствие. Искам да бъде обещание – обещание, че ще направим всичко възможно нито едно дете в България повече да не се чувства само. Дължим го на Белгин и го дължим на собствените си деца, защото всяко дете трябва да знае едно, че в тази държава има възрастни, които ще го защитят. И ако ние не бъдем тези възрастни, нямаме право да се наричаме държава. И ако мислим, че това се случва само в малкия град или в село, дълбоко се лъжем. Това е системен порок и в големите градове. Съубийството на Белгин не е изолиран случай, който трябва да ни каже на всички, че имаме огромен проблем, когато децата ни не искат да изживеят дните си. Благодаря Ви.