Васил Пандов

Уважаеми господин Председател, уважаеми дами и господа народни представители! Дебатът, който трябва да се води тук, освен политически е изцяло международноправен и конституционен.

Ще се спра на два аспекта. Ще се опитам да бъда кратък.

Първият аспект – имаме предложение за решение, което Народното събрание да приеме, което е очевидно, очеизвадно в противоречие с Конституцията и практиката на Конституционния съд. Международната политика, външната политика, по силата на чл. 105 от Конституцията се осъществява от правителството. Ясно е посочено това. И в практиката на Конституционния съд има много решения, свързани с ратификационни закони.

Народното събрание не може да каже на правителството дали да внесе един закон за ратификация в Народното събрание, или не, защото това означава да изземе неговата функция във външната политика.

Неслучайно този закон никога не може да се предложи от народни представители. То, ако можеше той да се внесе от народни представители, щеше вече да е внесен от господин Пеевски и групата му, както Решението в момента.

Така че, на първо място, това решение е един правен абсурд от гледна точка на нашата Конституция. Има много практика, която посочва – няма да се спирам на нея, за разделението на властите.

На следващо място, какво гласуваме? Неслучайно Законът за международните договори на Република България посочва, че когато Министерският съвет подпише един проект на международен договор, който подлежи на ратификация, той се прилага към Закона за ратификация, който се внася в Народното събрание.

Аз искам да попитам: има ли тук някой, който притежава текста на това споразумение, заверен от Министерския съвет? Не. Отговорът е, че никой го няма. Защо? Министерският съвет разсекрети Решението, с което реши, че оправомощава министър-председателя да го подпише. Но самият текст на споразумението никога не е публикуван. Той не е част, няма и как да бъде всъщност, от Проекта на решение на колегите от „Ново начало. Така че аз мога да кажа, че всъщност това е един от примерите защо тази процедура е абсолютно нелегитимна. Никой не знае днес ние какво задължаваме всъщност Министерския съвет да внесе в Народното събрание. Вътре може да пише например, че санкционирани по „Магнитски“ лица нямат право, нямат място да участват във външната политика или в определянето на политиката на този Съвет за мир. Никой не знае какво пише вътре. Така че за мен, на първо място, самото решение е абсолютно недопустимо и правен абсурд.

Ако мога да направя една аналогия, малко напомня на декларацията, с която преди година тук същото или сходно мнозинство се намеси в работата на Конституционния съд. Беше също толкова скандално.

На следващо място, от гледна точка на самото споразумение за мир – тук отварям една скоба – доколкото то е публично известно, защото, повтарям пак, Министерският съвет не ни е показал какво е подписал, то е публично известно от някакви проекти, които изтекоха в средствата за масово осведомяване, но автентичният текст всъщност го нямаме – то споменава Резолюция 2803 на ООН, но тази резолюция всъщност не оправомощава по никакъв начин създаването на самостоятелен международен орган. Всъщност тя посочва, че тя създава механизъм за мирен процес в Газа, съответно за действия, евентуално, за създаване на някаква преходна администрация.

Проблемът е, че така нареченият Съвет за мир, който е предложен, той далеч надхвърля това. Налице са вече множество публикации в международните правни утвърдени издания, че никой не знае, на първо място, този орган съставлява ли международна организация. Никой и това не може да каже: той има ли правосубектност?

На следващо място, какво предвижда този орган? Предвижда, че едно лице в лично качество, даже не и в качеството си на президент на САЩ, а в лично качество, пожизнено определя кой може да бъде член на тази организация, определя кой може да бъде в органите ѝ на управление, определя кога се прекратява. Това нещо е абсолютно несъвместимо с утвърдените принципи на чл. 1 и чл. 7 от Устава на ООН, а именно суверенно равенство на държавите, когато участват в една международна организация, и на следващо място, ненамеса във вътрешните работи.

Много показателно е, че този орган изземва и функции на Съвета за сигурност на ООН. Забележете, че извън САЩ нито една държава от постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН не участва и не е изявила и грам намерение да участва в тази международна организация, а именно защото този орган или тази организация – не знаем как да го наречем, си приписва и функции в областта на поддържането на мира, което означава всъщност и военна намеса в един момент. Налице са множество неизвестни.

На следващо място, налице е и противоречие с правото на Съюза. Неслучайно Съветът на Европейския съюз прецени, че на този етап не може да даде съгласие и да има обща позиция относно участието на държавите членки в този орган. Трябва да посочим, че по силата на първичното право – чл. 3 и чл. 21 от Договора за Европейския съюз, Европейският съюз и ние сме длъжни да спазваме всички принципи на Устава на ООН. А всъщност този орган не зачита основни принципи на Устава на ООН. И това не е спорно в правната литература, това е утвърдено понятие. Да не говорим за нарушението на принципа на консултациите, общия интерес, тоест, когато една държава членка взима решение за участие в такава организация, тя трябва да проведе консултации с другите държави членки, да има обща позиция – нещо, което очевидно няма. Няма такова нещо! Още повече че след последния съвет на Европейския съюз, на който тази тема се обсъждаше, председателят на Съвета направи публично изявление, в което каза, че този орган и Уставът му влизат в противоречие. Имаме съмнения за противоречие – това е езикът на дипломацията, разбира се, което в прав текст означава противоречѝ. Имаме съмнения за противоречие именно с Устава на ООН.

И на последно място, но на това няма да се спирам, считам, че той противоречи и на принципа на суверенитета и правовата държава по смисъл на нашата Конституция. Благодаря.