Стилиян Гроздев

Уважаеми господин председател, уважаеми дами и господа народни представители! Всеки един от нас, като народен представител, има естественото право и основание да защитава онези тези и положения, които той счита за правилни и полезни в законодателния процес.

Въпреки острите критики на опозицията – и отляво, и отдясно, с част от които, признавам, и аз съм съгласен, мисля, че преимуществата и достойнствата на внесения от Министерския съвет законопроект са многократно повече и в никакъв случай, подчертавам, в никакъв случай той не може да бъде определен като слаб, както това направи уважаваният от мен господин Владислав Костов.

Кое според мен е същностното в този законопроект? Същностното е, че с него се поставя основата, полага се фундаментът, върху който ще се градят бъдещите взаимоотношения между регион България и Европейския съюз, създава се всъщност моделът на тези взаимоотношения, начинът на финансиране и усвояване на парите от предприсъединителните, а след това и от Структурните фондове на Европейския съюз.

Можем ли да не приемем този закон? Тук цитирам министър Церовски: България е в състояние да затвори Глава двадесет и първа от преговорния процес и без актуализиран Закон за регионално развитие. Само че в този случай ние доброволно ще се лишим от нещо много важно, от един изключително важен инструмент, защото в този закон се залага фактически реалният инструментариум за водене на някаква реална регионална политика, а всички знаем, че регионалната политика има за цел едно-единствено нещо – устойчиво и балансирано развитие и намаляване, колкото се може повече, разликата между отделните региони, както вътре в страната, а в бъдеще и извън нея.

Аз ще си позволя да припомня, че в края на миналата година, когато течеше оставката на вицепремиера Паскалев, се поставиха редица проблеми – основателни и неоснователни, включително и проблемът за недостатъчните средства за капиталови разходи на Министерството на териториалното развитие, заложени в бюджета. Почти не се каза обаче, че поради недостатъчна проектна възможност и поради недостиг на административен капацитет, което много от народните представители, които взеха отношение, изтъкнаха, страната ни не беше готова да получи и усвои сериозен финансов ресурс от Европейския съюз. Какво означава това? Това означава, че досега действащият Закон за регионално развитие, приет през 1999 г., въпреки че постави началото на регламент за водене на регионална политика, бързо изостана от съвременните реалности. Истина е, че и сегашният законопроект в някои отношения е палиативен и временен.

Както сполучливо се изрази заместник-министърът на регионалното развитие и благоустройството Савин Ковачев, той е изграден, образно казано, на две патерици.

Първата патерица са т.нар. планови региони. Практически тях ги няма нито в Конституцията, нито в някакъв друг закон. Това е едно имагинерно понятие. Техният смисъл е единствено в статистическата информация, която се събира в тях и която служи за нуждите на планирането и програмирането.

Втората патерица са т.нар. технически дирекции към плановите региони, респективно към съветите за регионално развитие. Веднага искам да подчертая, че тези дирекции подпомагат процесите, че те нямат абсолютно никакви административни и разпоредителни функции. Техните функции са преди всичко функции организационни, функции методически, функции подпомагащи. Задачата им е да обучат, да научат общините, особено малките, как да разработват своите проекти, как да ги промоцират и да ги защитят по такъв начин, че да получат необходимото им финансиране. Дебело искам да подчертая, че самите те не получават и не разпределят никакви средства.

В този смисъл проблемът - колко на брой ще бъдат плановите региони и къде ще бъдат техните центрове, е проблем не толкова важен, според мен, а важното е те да бъдат относително малко на брой, да отговарят на европейските критерии – аз лично приемам предложението, което се съдържа в законопроекта – а центровете им да имат необходимия капацитет, кадри и т.н.

По-важният и по-съществен проблем, според мен, е къде и колко ще бъдат районите за целенасочено въздействие. Защото в крайна сметка смисълът е именно те да получат тласък на развитие, към тях да се насочат и акумулират значителни финансови ресурси.

Преди да завърша, искам да поставя два проблема, които според мен не са решени в необходимата степен в предложения законопроект.

Първият е, че недостатъчно са разработени въпросите, касаещи националния план за развитие. Тук изказвам съгласие с бележките на господин Димитров. Освен в Допълнителните разпоредби, където се дава най-общо определение на този план и още няколко члена, които препращат към него, на практика не получих представа за този най-важен планов инструмент, който на практика се намира в центъра на всички планови инструменти. И стратегиите – национални и областни, и плановете – регионални и общински, и оперативната програма в крайна сметка кореспондират и се подчиняват на националния план за развитие. Той е именно онзи инструмент, който ще има силата на закон и ще разпредели парите по проекти и региони. В този смисъл мисля, че ще е целесъобразно в Преходните и заключителните разпоредби да се посочи, че Националният план за развитие ще бъде предмет на специален закон или да се разработи отделна глава, регламентираща както неговото съдържание, така и задължението на отделните ведомства и министерства.

Вторият проблем, който трябва според мен да се прецизира, се отнася до районите за целенасочено развитие – техните характеристики и критериите, които ги определят. Считам, че това също е много важен въпрос с оглед на потребностите от диференциран подход към отделните райони.

В заключение искам да заявя, че съвсем убедено ще подкрепя проектозакона на първо четене. Предлагам по дискусионните въпроси, които се очертаха главно по броя и центровете на плановите региони, а и по други въпроси, всеки, който сметне за необходимо, да внесе своето виждане и в крайна сметка Народното събрание като цяло да вземе своето решение. Благодаря.