Александър Арабаджиев

Благодаря, господин председател.

Господин председател, уважаеми колеги! Аз няма да скрия, че искам да се спра преди всичко на основния въпрос, който дискутираме днес, който коректно беше поставен в доклада на Комисията по правни въпроси и беше засегнат от почти всички народни представители, които взеха участие в дискусията до този момент. Става дума за въпроса дали трябва да бъде приет на първо четене проектът за нов Граждански процесуален кодекс, който заслужава да бъде отговорен, преосмислен и концептуализиран именно в тази фаза на законодателния процес.

От една страна, мисля, че заслужава похвала усилието чрез приетия през 1952 г. действащ Граждански процесуален кодекс да се засили тенденцията към приемственост и традиция в гражданското правораздаване и въобще в правораздаването у нас. Аз лично мисля, че на този вид съображения трябва да се отдаде дължимото. Те заслужават да бъдат обсъдени и взети предвид не само чрез правно-техническите им аспекти като запазване на структура и на редица разпоредби, включително и на номерацията на действащия Граждански процесуален кодекс, но и чрез запазване на достижения на съдебната практика.

Същевременно обаче не можем да не държим сметка за това, че през последните 15-16 години има редица натрупвания, редица явления, които засягат както тялото на действащия Граждански процесуален кодекс, така и явления, които са възникнали и се развиват извън него, като се започне с премахването на служебното начало в началото на 90-те години и създаването на триинстанционното производство и се стигне до това, че редица нови процесуални институти се създават със закони извън Гражданския процесуален кодекс. Само преди седмица или две тук се разви бурна дискусия във връзка с възможността да се реализират вземания от предприятия в системата на енергетиката чрез извънсъдебни изпълнителни основания. От медиите научаваме, че също по повод на енергетиката се задвижва едно производство, въведено от Закона за защита на потребителите, така наречения колективен иск. Като че ли новият проект не обръща внимание на тези явления.

Аз искам да поставя в по-широк контекст ситуацията, в която се намираме и трябва да вземем решение. Още повече, че колкото и да е важна дискусията, която водим, положителното в нея е, че тя не е натоварена, не е чувствителна от гледна точка на различни политически виждания и ни позволява да водим дебат чисто, въпреки аз съм съгласен с това, което господин Филип Димитров каза – че това не е само експертно говорене. И не бива да бъде само експертно говорене, в крайна сметка, както и в доклада на Комисията по правни въпроси е посочено, съображенията са и политически освен юридически.

Във всеки случай не е лошо да се освободим от някои предубеждения към институти и принципи, като например принципа за така нареченото служебно начало. Казвам така нареченото служебно начало, защото на мен ми се струва, че на него не трябва да се гледа през призмата на идеологически предубеждения и само като алтернатива на принципа на диспозитивното начало, на което трябва да се търси баланс. Използването на служебното начало, неговото въвеждане, неговото функциониране не е просто и само възможност да се реализира принципът на равенството на страните в гражданския процес. В крайна сметка ние можем дори да не използваме понятието служебно начало, но трябва да говорим за ролята на съда, за неговото задължение да контролира и структурира гражданския процес, да го управлява. Това, разбира се, много лесно може да бъде наречено служебно начало, но чрез тази негова функция ние трябва да дадем възможност да се реализира както принципът на равенството на страните, така и принципът за ефективност и прозрачност на производството, така и принципът за това страните да имат възможност да участват в производството, те да бъдат чути като елемент, като компонент от по-общия конституционен принцип за правото на защита.

На мен ми се струва, че лекомисленото отхвърляне на този принцип е част от проблемите, които 15 или 16 години се опитваме да решаваме. Същото се отнася и за прочита на чл. 119 от Конституцията, който установява съдилищата у нас. Създаването на система на съдилищата не непременно предопределя инстанционността на производството. И аз лично мисля, че в никакъв случай не е задължително триинстанционното производство поне по всички категории дела. Тук не взимам отношение по характера на третата инстанция, на касационната инстанция, както е прието сега да се нарича тя – нещо, по което ще взема отношение след малко. Струва ми се обаче, че преосмислянето на това, което направихме през 1996-1997 г. с триинстанционното производство не е достатъчно да реши всички проблеми, които сега едно модерно виждане към гражданския процес и към явленията, на които той трябва да даде процесуална форма, трябва да има предвид и трябва да адресира. Освен към споменатите проблеми със Закона за енергетиката и за Закона за защита на потребителите да вземем за пример Закона за защита срещу домашното насилие или Закона за защита от дискриминация. Това са само примери, които не само предвиждат субсидиарното приложение на Гражданския процесуален кодекс, но предвиждат и нови производства, предвиждат нови форми на представителство на засегнати страни. Това са въпроси, които новият Граждански процесуален кодекс трябва да обхване, а не да ги оставя да се решават от специалните закони.

Да вземем развиващата се тенденция за търсене на алтернативни способи за решаване на спорове, разбира се, не само на гражданскоправни спорове. Противно на това, което се счита за догма – че новата Конституция забранява така наречените особени юрисдикции, аз лично мисля, че чрез въвеждането на съдебния контрол върху актовете на особените юрисдикции ние трябва да приемем, че те са допустими по някакъв начин. Още повече, че различните нови закони ги предвиждат. И това не е само Комисията за защита от дискриминация, това са възможните решения на органи например на професионалните общности, които решават въпроси от дисциплинарен характер с чисто силно изразен гражданскоправен елемент или гражданскоправни последици в широкия смисъл на думата. Лично на мен ми се струва, че част от търсенето на решение на проблемите в съдопроизводството с неговата бавност, затлаченост и много често субективност и пристрастност, е именно по линията на търсене на разрешение чрез това, което наричахме особени юрисдикции. И ако сега са отпаднали причините, които са ги налагали и които са били израз на неуважение към върховенството на съда или към върховенството на закона – ако решим, че това са били съображенията за тяхното съществуване – можем от гледна точка на изискванията на правовата държава и от гледна точка на това да се въведе гаранция за защита правата на гражданите пак да ги предвидим и пак да ги допуснем, като същевременно търсим и решаването на тяхната регламентация и чрез новия Граждански процесуален кодекс. Тук бих добавил – и го споменавам просто за да бъде обхванато от дискусията при първото четене – и въпроса за възможно предвиждане като особено исково производство производството по търговски дела. Едва ли производството по търговски дела или въобще самата идея за търговско правораздаване печели от това, че се движи с години по инстанциите на обикновеното гражданско съдопроизводство. Но това само като идея, която може да бъде обхваната и взета предвид при второто четене, ако се стигне до такова.

Аз лично мисля, че всички тези явления и натрупвания по-скоро водят до това, че ние трябва да приемем на първо четене този законопроект. Така или иначе е много трудно да се отсече и да се приеме, че едната група съображения са по-важни от другата. Не става дума за спор, който може да бъде решен чрез надговаряне – че някой говори по-силно или по-дълго, или по-убедително. Не може да се сложи на везните и някакво друго премерване на съображенията и на аргументите. Струва ми се, че тези, а може би и други – вероятно пропускам някои, които изброих, дават основание да се мисли, че след като веднъж е генерирана воля – неясно как, от кого и къде, за сериозна промяна в гражданския процес, тази движеща сила, тази инерция трябва да бъде използвана по начина, който се предлага в доклада на Комисията по правни въпроси. Аз мисля, че това е стратегията, която ние трябва да възприемем. Иначе връщаме нещата назад или ги оставяме в положението, в което се намираме, чакайки от небето да падне нова идея за решаването на съществуващите проблеми.

Не съм склонен по този проект да свързвам нещата или да считам, че това се прави под маската на европейската интеграция. Ние трябва да създаваме доверие в нашето правосъдие, за да може да бъде то достоен партньор в сътрудничеството по граждански дела, защото сега говорим за ГПК, което се осъществява в рамките на Европейския съюз. Това трябва да стане и чрез усъвършенстване на регламентацията на гражданското съдопроизводство, но това не са единствените проблеми. Съгласен съм, че има проблеми, които не могат да се решат единствено чрез изменения в Гражданскопроцесуалния кодекс, колкото и те да са радикални, включително и чрез приемането на нов закон.

Във всеки случай трябва да се приеме, че новият закон, независимо от многото несъвършенства, за които се говори тук – конкретните си бележки ще огранича само до една-две, съдържа и добри идеи. Например възстановяване ролята на първата инстанция. Едва ли е нормално това положение, което сега съществува, въззивната инстанция да повтаря, да се явява втора първа инстанция и да обезсмисля първоинстанционното производство.

Едва ли е нормално трудови спорове да се насрочват за следващата или дори за пт следващата година, и не само такива спорове. Тук несправедливостта или недопустимостта е най-крещяща, доколкото става дума за същностни права на гражданите, на хората, на личността.

Някои ще кажат: можем да премахнем третата инстанция или да въведем, аз бих казал, помирителните комисии – или нещо аналогично, затова говоря за така наречените особени юрисдикции. Лично на мен ми се струва, че ние трябва да възстановим значението на първата инстанция, да преосмисляме основанията за въззивно обжалване. Не знам дали бих бил точен, ако се изразявам в категориите пълен и ограничен въззив.

Доста подозрителен съм по отношение на дискреционната касация, факултативната касация, защото тя наистина напомня за прегледа по реда на надзора. За добро или за зло, аз имам опит в неговото приложение. Макар в една ситуация, където имаше и трудова, и култура на това законът да се спазва и където висшите влияния в смисъла, в който сега говорим за тях, не съществуваха. Обективните възможности за изпълняването на една дискреция понякога водят до несправедливи резултати.

Пред комисията казах – на заседанието в Кюстендил, че e имало случаи, в които в края на годината, в която можеха да се подават молби за преглед по реда на надзора – по най-старата процедура, при петата молба се оказваше, че молбата за преглед е неоснователна, след като в четири случая до този момент е била оставена без уважение.

Рискове от този характер съществуват, въпреки че аз не съм склонен да считам, че това, което е реалност в съдебната система, трябва да се превръща в норма и ние с него трябва да се съобразяваме, когато предприемаме една или друга стъпка. Това че така става или така се прави е въпрос на удобство на много хора, които са ангажирани, а все пак всички си даваме сметка, независимо че повечето от изказващите се от тази трибуна днес са свързани със системата, за която става дума, че ние в крайна сметка решаваме не въпроси на системата, а въпроси на хората, които имат нужда от нея. Тъй като тези хора са неограничен и много голям кръг от физически и юридически лица, от граждани, търговски дружества и т.н., тъй като става дума за защитата на много широк кръг права, не ми се струва, че е дошъл моментът на 16-ата година след радикалните промени в гражданската процедура за преосмислянето на ситуацията и за приемането на нов Граждански процесуален кодекс, въпреки че уважавам до голяма степен съображенията, които се противопоставят на този подход към решаването на тези проблеми. Трябва да имаме пълен набор от проблемите, не само да говорим за инстанциите, за призоваванията и съобщенията, а за това какво трябва да реши един нов, модерен Граждански процесуален кодекс. Благодаря ви за вниманието.