Антонела Понева

Благодаря Ви, господин председател.

Да, аз наистина мисля, че трябва да се спрем върху законопроекта. Уроци по история никому не са нужни, тъй като в тази зала съм убедена, че историята за едни е една, а за други е друга. Никога няма да намерим допирната точка – това казах и при обсъждането на законопроекта в комисията.

Има много въпроси с национално значение, по които можем и трябва, както се казва, да си стиснем ръцете и да вървим напред, но това е въпрос, по който ние винаги ще бъдем от двете страни на бариерата и никога няма да се доближим. Дори и спорът за това какво трябва и трябва ли да се направи е малко излишен. Просто всеки от нас е твърд на своята позиция.

Аз разбирам колегите от ляво, разбирам техните мотиви, но не ги приемам. И няма начин, и няма ситуация, в която да ги приема. За тези хора, за които става дума, трябва да променим закона, тъй като Законът е за ветераните от войните, а трябва в заглавието да впишем „за партизаните и ятаците”, защото те нямат статут, по който да могат да бъдат включени в този закон, те нямат място. Обяснението на вносителите в мотивите по-скоро прилича на едно есе, възпяващо антифашистката борба, но не и на мотиви, които могат наистина да послужат за промяна в законодателството.

Попитах вносителите какви са документите, с които тези хора ще удостоверяват това, че трябва да им бъдат отпуснати тези допълнителни средства. Отговорът беше: „това са архивни единици”. Попитах отново какви са документите, какво представляват. Отново ми беше отговорено: „архивни единици”. Аз съм виждала такива документи, с които се удостоверява, че са активни борци против фашизма и точно за тях става дума. И съм виждала документ, в който жена, родена през 1942 г., е призната за активен борец против фашизма и капитализма. Виждала съм и ще се постарая да го намеря, за да ви представя този документ, и то във връзка с някакво от безбройните постановления, които даваха привилегии на тези хора. Тук ставаше дума за отпускане на някакво място – вилно или не знам какво си, по определено постановление, точно на такъв човек.

Тези хора 45 години получаваха всякакви привилегии, както техните деца, че имаше и внуци. Сега, когато те получават максимални пенсии от 700 лв. – убедена съм, че нито един от тях не взема по-малко от максималната пенсия, искате отгоре още една социална пенсия, когато половин милион българи, 500 хил. души, половин милион българи живеят с минималната пенсия от 134 лв. Искате 800 лв. за тези хора, които 50 години, почти през целия са съзнателен живот, са били носени на ръце от държавата. Стига толкова! Наистина стига толкова!

Аз не искам да обиждам никого, както и вашите чувства, защото знам, че те са в някакъв смисъл дълбоки и затова се предпазвам от думите, които всъщност бих искала да кажа, но няма да ги кажа!

Апелирам към вас: оттеглете този законопроект! Не дразнете нещастните хора, които едва оцеляват в България, които са на ръба на мизерията, а вие се грижите за една прослойка, която 45 години тероризира същите тези хора, които сега се чудят как да си купят хляба или лекарството. Тези хора дойдоха от селата с галошите, в което няма нищо лошо, но лошото беше, че изхвърлиха хора от апартаментите им и се настаниха там. Изхвърлиха тези, които бяха тук - интелигенцията, тези, които създаваха културата на нацията, изхвърлиха ги на улицата и се наместиха там и все още живеят в техните апартаменти. Тези хора, които останаха на улицата сега оцеляват със 130 лв., а онези, които откраднаха жилищата им, ще получават по 800 лв.

Срамно е това, колеги! Не го правете! Наистина, срамен е и дебатът! Срамно е това, което се случва в българския парламент сега – 60 години след като наистина поне моята история си е казала думата и аз съм убедена, че тя е истинска. Благодаря ви.