Ивайло Папов

Благодаря, господин Председател.

Искам да започна с едно изречение – този преразход се превърна в един обичай, за съжаление, и когато миналата седмица и по-миналата обсъждахме и за назначаването на подуправител на Националната здравноосигурителна каса, когато говорихме, аз започнах моето изказване с това, че тази система е родена с вроден порок на сърцето. Не съм прав, за мен вече съм убеден, че тя е мъртво родена. Тя не проработи в тези 26 години като хората и ние се въртим в един омагьосан цикъл всяка година.

Тази година 9 милиарда и половина, 4,2 милиарда за болнична помощ – идва средата на годината или най-късно месец октомври, ние вече трябва да даваме допълнителни пари, защото са стигнати лимитите. Парите ще се получат другата година. И както каза и доктор Симидчиев, ние отново догодина, когато предоговаряме, ще даваме пари.

Къде е изходът от тази ситуация? За съжаление, госпожи и господа, изход няма, защото наистина тази система не сработва. Ще се въртим постоянно в този омагьосан кръг и не знам наистина къде ще излезем от този параграф 22.

Относно клиничните пътеки – да, всички ние знаем, някои са го виждали с очите си, някои дори да не го признават, че има надписване на клинични пътеки. Но не искам да обвинявам болниците, че го правят умишлено. Много често те го правят, защото те не искат да забогатеят за себе си, а защото те трябва да изкарат ресурса, трябва да изкарат заплатите си тези хора. И когато говорим, че в София и в България това се случи по два различни начина. Ако една болница в София върне човек – тук има къде да отидеш. Обаче говорим, че София не е България. Казвал съм го и друг път, и други хора са го казвали от тази трибуна. Много често в малките градове ти имаш една болница. Имаш 40 – 50 км до следващата голяма такава, която може да те поеме, да работи по съответната пътека. Какво правим тогава? И когато ние казваме, че ние подкрепяме ветото и не подкрепяме тези текстове, които обсъждаме днес, ние се притесняваме. Един пациент да остане без медицинска грижа е лошо. Ние трябва да мислим и за този един малък човек от малкото село, от малкия град, от областния град, в който в болницата работят един клиничен лаборант на 75 години примерно или един рентгенов лаборант на 65 години. Той е принуден да работи 24/36 часа и ние – да, нарушаваме, той нарушава, но иначе оставаме без кръвна картина, оставаме без снимка. И докторът как да поеме работата? Така че този омагьосан цикъл идва само и единствено от системата, защото тази система не работи. Къде ще излезе края – не знам, но трябва да се отвори наистина разговор за тази система, как да се поправи. И този разговор трябва да започне от управляващо мнозинство, а не ние да предлагаме идеи и да бъдат отхвърляни постоянно. И отново искам да завърша своето изказване, че за нас и единият пациент е важен и трябва да има медицинска грижа за всеки един човек в България. Благодаря.