Надежда Йорданова

Благодаря, госпожо Председател.

Уважаеми госпожи и господа народни представители, уважаеми сънародници! Днес поставяме темата не просто за промените в правилника на Народното събрание, говорим за смисъла на парламентаризма, за правото на опозицията да бъде чута, за задължението на властта да бъде контролирана и за правото на гражданите да знаят истината. Парламентът не е просто място, в което мнозинството само преброява гласовете си. Той е мястото, където властта трябва да бъде питана и да дава отговори. Ако тук няма реален дебат и контрол върху управляващите, демокрацията се изпразва от съдържание. Именно това е опасността, която виждаме днес.

Управляващите предлагат промени в Правилника, които ограничават правата на опозицията по начин, по който предишни мнозинства не си позволяваха да превърнат в официално правило.

Съкращават се сроковете за запознаване със законопроекти преди комисии и пленарни заседания. Там, където досега безобразията бяха поне скандал, сега се прави опит самият правилник да бъде пренаписан така, че вчерашното безобразие да стане правилник. Посланието е ясно – опозицията да не мисли, да не пита, да не организира позиция и да не пречи на предварително написания сценарий.

Засегната е и законодателната инициатива на опозицията. Прави се твърде лесно законопроект, предложен от опозицията, въобще да не бъде разгледан – не защото е слаб, а защото управляващите не искат да водят публичен дебат по него.

Но опозицията не е декор. Тя представлява стотици хиляди граждани, които имат право гласът им да бъде чут. Когато се ограничават правата на опозицията, не се наказват депутати, наказват се гражданите зад тях.

Особено тревожна е атаката срещу временните и анкетните комисии. Те не са политическа екстра, а инструмент на демократичната отчетност. Място, където парламентът може да изисква документи, да изслушва длъжностни лица и да поставя въпроси за корупция, зависимости и институционален разпад.

Предложението – за създаване на временна комисия да са необходими 48 подписа, на практика, лишава опозицията от възможността сама да поставя тежки теми на дневен ред.

Ограничаването на комисиите и изслушванията в деня на опозицията също изпразва от съдържание един от малкото механизми за реален парламентарен контрол.

Същевременно се премахва ограничението за броя на отлагания на устни въпроси към министри. Това означава повече възможности за укриване, отлагане и бягство от отговорност. А министърът не идва в парламента по благоволение. Той идва, защото изпълнителната власт е подотчетна на Народното събрание.

Най-опасно е премахването на задължението институциите да представят документи на народните представители. Без достъп до информация няма контрол. Без контрол няма отчетност, а без отчетност няма доверие.

Откритостта, колеги, не се постига с прессъобщения, а с въпроси, документи, комисии, изслушвания и право на опозицията да настоява за отговори.

Когато настояваме за комисии по случаи като Мартин Божанов – Нотариуса, Петьо Петров – Еврото или „Осемте джуджета“, настояваме парламентът да изпълни основното си задължение – да проверява как институциите са допуснали подобни зависимости, защото обществото е знаело повече от държавата. Това не е технически спор за парламентарно време. Това е спор за политическа воля.

В предишни парламенти видяхме как по теми, свързани с влиянието на Делян Пеевски, настъпваше мълчание. Днес виждаме опит това мълчание да бъде превърнато в правилник.

Има опити временните комисии да се използват като политически димки. Да, така е, но това не е аргумент този инструмент да бъде унищожен. Нито една демокрация не се лекува с мълчание. Завладяна държава не се освобождава чрез удобни процедурни ограничения. Нито една корупционна мрежа не се разпада, когато парламентът гледа встрани. Временните комисии по тежки корупционни теми не са прищявка. Те са минимален тест дали Народното събрание е способно да гледа право във фактите.

Въпросът пред нас не е технически. Това е въпрос какъв парламент искаме. Парламент, в който мнозинството печели гласувания, но не отменя дебат, или парламент, в който правилникът служи за заглушаване на опозицията. Парламент, който контролира властта, или парламент, който ѝ осигурява покритие.

Няма да приемем парламентаризмът да бъде изпразнен от съдържание. Няма да приемем дебатът да бъде заменен с бързане, контролът – с формалност, а прозрачността – с отказ и мълчание.

Не бъркайте мнозинството с право на безконтролност. Властта в една демокрация никога не е собственост на управляващото мнозинство.

Колеги от управляващите, това не е Вашият парламент. Опозицията не е тук, за да пречи. Тя е тук, за да задава неудобни въпроси, да защитава гражданите, да напомня, че демокрацията съществува само там, където има дебат, прозрачност и отчетност.

Настояваме Правилникът на Народното събрание да не бъде превръщан в инструмент за ограничаване на опозицията. Настояваме да бъдат запазени реалните гаранции за парламентарен контрол, изслушвания, временни комисии, достъп до документи и право на законодателна инициатива.

Властта на управляващото мнозинство е временна. Парламентът е институция на демокрацията и е по-важен от удобството на всяко мнозинство.

И нека да обобщим.

Намалява се времето за запознаване и подготовка на позиции по законопроекти. Ограничава се възможността на опозицията да разглежда нейни законопроекти. Ограничава се възможността за формиране на временни комисии и за изслушвания. Премахва се възможността опозицията да изисква документи от управляващите. Така всички зъбци на ключалката се затварят и пред опозицията се затръшва една врата.

А нека да си припомним, че там, където има затворена врата, демокрацията умира.

Колеги, демокрацията умира зад затворени врати. И ние тук няма да спорим чии са думите – дали на съдията Кийт или на президента Кенеди, но трябва да помним този урок всеки ден.

Парламентът се съхранява с дебат, с опозиция, която има силен глас, и с власт, която е отчетна. Благодаря. (Ръкопляскания от ДБ и ПП.)