
Уважаема госпожо Председател, дами и господа народни представители! Имаме интерференция от различни видове празници и е трогателна благородната надпревара между различните парламентарни групи всеки да зачете по най-добрия начин всеки от празниците. Разбира се, честит празник на всички братя и сестри мюсюлмани!
Но днес бих искал да обърна внимание на отминалия вече празник – 24 май, безспорно най-красивия, най-истинския празник, за който обаче, за съжаление, обичайно говорим с клишета. И не че има нещо укорително и недостойно, ако истината е под формата на клише, освен това, че убива страстта, убива вълнението и най-вече убива удивлението. Общественият, а ако щете, и държавният смисъл на празниците е да бъдат антикорозионната обработка на арматурата на националната идентичност. А понеже тук се работи, за съжаление, не със стомана, не с документи, тук се работи с души, патетичната скука, рутината, повтарянето на церемониал, който не грабва сетивата и не носи смисъл, в някакъв смисъл дори са опасни. Затова, ако трябва да търсим обществена интерференция по повод буквите, езика, словото, културата, лично аз бих избрал провокацията пред ежегодното рециклиране на идентични послания.
Ако подложим на хегелиански прочит дори не екстремната версия на антропния принцип на Вселената, а слабия или умерения вариант на Брандън Картър, ще стигнем до извода, че човекът има историческа мисия в света. Вселената не може да се огледа нито в океанската повърхност, нито в някоя бляскава мъглявина, но посредством човешкото наблюдение, култура и наука Вселената, може да познае себе си, и ако пак следваме Хегел, да започне да съществува в пълния смисъл на думата.
Ако продължим с Хайдегер, който с основание твърди, че езикът е домът на битието, стигаме до логичния извод, че не просто на ниво човешка рефлексия, а ние реално градим света с думи, букви, изречения, текст. Езикът не е просто средство за комуникация, азбуката не е просто начин да записваме словото, това е свят. В най-амбициозната версия – светът, в най-скромната – светът за нас. Така темата за езика и писмеността напуска обичайните си убежища на литературата и историята и се превръща в ключов онтологичен, физически, географски и геополитически въпрос. И точно по тази различна причина ние трябва да сме горди, че сме съхранили народа си през бурите на историята, че имаме държава. Да, и всички ние тук имаме споделената грижа да я пазим и да я развиваме. И още – имаме наш език, наша азбука, с което не може да се похвали всеки народ. А както е казано: един нов език, един нов свят. Мирозданието със сигурност ще е по-малко пъстро, по-бедно и по-скучно без българското слово. Нещо повече, като всеки добър софтуер, езиковият ни код е многократно копиран и не обитава само националните граници, а се е разпространил от Адриатика до Тихия океан. И това е повод за гордост и празник. Не само на 24 май.
Славете езика, като го ползвате добре, особено ние, колеги, особено тук. Не изхабявайте думите. Слово без ясен смисъл изхабява думите, а те трябва да са остри като нож и да режат добре. Не се опитвайте да замените липсата на ясна логическа конструкция с емоционален патос. Силно изсвирената лоша песен си остава лоша, но по-шумна. Бъдете отговорни към всяка дума, всяка буква, дори и към всеки препинателен знак. Само в парламента, в съда и в класната стая думите могат да променят съдби. Буквално. Честит празник! (Ръкопляскания от ПБ, ГЕРБ-СДС.)
Можете да споделите това изказване с приятелите си като им изпратите следния линк:

Стража съществува благодарение на хора като Вас!Издържаме се единствено чрез малки дарения от физически лица!
Също можете да направите , както и да ни дарите по или .