Даниел Митов

Уважаема госпожо Председател, уважаеми колеги! Има моменти, в които политиката започва да подменя понятията – агресията се представя като желание за мир, зависимостта като суверенитет, а защитата на чужд интерес като проява на национално достойнство. Именно такъв момент преживяваме днес в спора около позицията на българското правителство по последния пакет европейски санкции срещу Руската федерация. На пръв поглед той е за санкциите срещу руския патриарх Кирил, в действителност обаче спорът е за нещо много по-голямо – за начина, по който България разбира своя национален интерес, за мястото ни в Европа, за отношението ни към войната, международното право и собствената ни история.

Позицията на правителството се опитва да представи този въпрос като сблъсък между политика и религия, внушава се, че едва ли не Европейският съюз е решил да санкционира православието и че България е последната преграда, видите ли, пред подобна несправедливост. Подобна теза няма нищо общо с действителността. Никой не санкционира православната вяра, никой не санкционира Руската православна църква като религиозна институция, никой не поставя под въпрос свободата на вероизповедание. Обсъжда се ролята на конкретен човек, който години наред използва огромния си обществен и духовен авторитет, за да оправдава войната на Путин срещу Украйна и да придава на тази война нравствена и духовна легитимност.

Тук не става въпрос за богословие, не става въпрос за канонично право, нито пък за догматика. Когато един духовен водач избере да бъде активен участник в голям геополитически конфликт, когато използва влиянието си не за помирение, а за оправдание на агресия, той неизбежно се превръща и в политически фактор, а политическите фактори подлежат на политическа оценка. Самият Румен Радев в ролята си на президент преди години каза: „Патриарх Кирил дойде като духовен водач, а избра да си тръгне като политик“. Да се твърди обратното, означава да се приеме, че съществува категория обществени фигури, които могат да влияят върху милиони хора, могат да оправдават войни, могат да формират политически нагласи, но не могат да носят никаква обществена или политическа отговорност за това. Религиозният авторитет не може да служи като основание за политически имунитет, още по-интересен е опитът този спор да бъде облечен в исторически аргументи.

Беше казано, че руското православие имало принос за освобождението на България и че това следвало да бъде отчетено при формирането на българската позиция. България помни своята история, България почита паметта на загиналите в Руско-турската война. България не страда от историческа амнезия, но историята е памет, историята не е инструкция за външна политика. Благодарността към мъртвите не означа политическо подчинение на живите и на бъдещите поколения. Ако някой иска да превръща Освобождението във вечен политически дълг към Русия, трябва да си спомни и другия исторически факт, че след Освобождението младото българско княжество десетилетия наред изплаща значителни суми на Руската империя за издръжката на окупационната администрация и войски. Историята е по-сложна от пропагандните брошури. Нито една зряла държава не определя международното си поведение според благодарности от 19 век. Ако започнем да правим това, ще трябва да пренапишем цялата европейска история и да върнем международните отношения в епоха, която е отдавна приключила.

От Освобождението досега са изминали почти 150 години. За това време България преживя национални катастрофи, световни войни, тоталитарен режим, възстановяване на демокрацията, членство в НАТО и Европейския съюз. Днешната българската държава не съществува, за да обслужва исторически митове, независимо откъде идват те. Съществува, за да защитава интересите на българските граждани тук и сега. Именно затова най-важният въпрос остава без отговор: какъв точно български интерес защитаваме чрез заплахата да блокираме санкционния пакет срещу Руската федерация, ако московският патриарх се окаже в списъка на санкционираните?

Когато става дума за енергийна сигурност, за функционирането на рафинерията в Бургас, за реални икономически рискове и последици за българската икономика, спор няма. Всяко българско правителство е длъжно да защитава националните икономически интереси и да настоява за решения, които не вредят на българските граждани и предприятия. Това сме правили и ние допреди няколко месеца. Но именно поради това е трудно да се разбере защо към тези напълно легитимни икономически аргументи, се добавя и специална защита за един от най-разпознаваемите публични защитници на войната на Кремъл? Едното е защита на българската икономика, другото е защита на руската политическа пропаганда. И смесването им не прави аргумента по-силен, напротив – прави го по-уязвим.

В основата на този спор стои и един по-голям въпрос: как разбираме суверенитета? През последните години често слушаме, че България трябвало да има независима външна политика. Ами, разбира се, че трябва и никога в последните години не е било различно, но независимата външна политика не е дебнене в засада кога да кажеш „не“ на съюзниците си, за да изглеждаш независим. Това е твърде елементарно разбиране за държавност. Суверенитетът не е поза, суверенитетът не е примитивен инатлък. Суверенитетът е способността ясно да обясниш защо заемаш дадена позиция и как тя защитава интересите на собствената ти държава. И точно тук аргументите на правителството започват да се разпадат, защото защитата на патриарх Кирил не прави България по-сигурна, не я прави по-богата, не я прави по-влиятелна, не я прави по-конкурентоспособна, не укрепва позициите ни в Европейския съюз, не укрепва сигурността на Черноморския регион. Единствено създава впечатлението, че в момент, когато Европа се опитва да ограничи инструментите на руското влияние, България е избрала да защитава едно от тях.

Ние от ГЕРБ-СДС вярваме в различен подход, вярваме, че България трябва да защитава твърдо своите икономически интереси, вярваме, че трябва да бъде активен участник във формирането на европейските политики, но вярваме и в нещо друго – че българската история не трябва да бъде използвана като инструмент за оправдаване на съвременни геополитически зависимости, че православието не трябва да бъде използвано като щит за политическа пропаганда и че българският национален интерес не може да бъде дефиниран през призмата на това какво е удобно за Кремъл. Благодаря Ви. (Ръкопляскания от ГЕРБ-СДС.)